Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Ала нищо такова не се случи и тя усети как връзките помежду им се разкъсват толкова жестоко, че не й се искаше дори да го вижда. Изведнъж той започна да я дразни — всеки негов тик, всяко петно на лицето му, всяка неприятна черта на характера му — не можеше да го понася повече. Вече изобщо не го уважаваше, а това бе ужасно нещо за една дъщеря.
Щеше да извърши убийство заради него, защото така трябваше. Ала след това вече никога нямаше да е негова дъщеря. Тя предполагаше, че той си даваше сметка за това, но въпреки всичко я пращаше на тази мисия.
Сонмага. Омразата й към него не познаваше граници.
Мишани поговори с Анаис за известно време, макар че после изобщо не си спомняше какво си бяха казали. Императрицата се опитваше да отгатне позицията на девойката по отношение на Лусия, ала благородничката не разкри нищо с любезните си отговори. Анаис я поразпита и за баща й, очевидно надявайки се да научи на какво дължи това посещение, при положение че Баракс Авун й е такъв отявлен противник. Мишани каза достатъчно, за да увери владетелката, че тя подхожда към ситуацията с открито сърце, лишена от всякакви предразсъдъци, и че не е в стила й да съди някого, когото още не е срещнала.
Докато говореше с Императрицата, Мишани непрекъснато бе обливана от ледените тръпки на постоянен страх. Дали играта й бе убедителна или тревогата и безпокойството й си проличаваха под маската на привидното спокойствие? Може би Анаис подозираше нещо, след като се бавеше и не я водеше в покоите на дъщеря си. Девойката бе нервна и напрегната — пакетът, привързан отзад на гърба й, сякаш я изгаряше с клеймото на позора, който носеше. Можеше ли майката да усети, че тя възнамеряваше да погуби детето й? Момичето почувства как капки пот избиват по скалпа й.
Тогава Анаис я покани да се качат в градините, кацнали сред объркващия лабиринт на най-високото ниво на Императорската цитадела. Храмът на Оча, който се издигаше в центъра на покрива, се извисяваше величествено на фона на следобедното небе, а четирите изящни кули от всеки ъгъл на Цитаделата източваха още по-нависоко заострените си върхове. Покривът представляваше гигантска плетеница от градини, малки постройки, изкуствени водни пътища и каменни канавки, които изпълняваха функцията на пътеки между каналите — своеобразни улици под водното ниво. Отдолу беше невъзможно да се види какво представлява в действителност това място и Мишани винаги си бе мислила, че покривът всъщност е една плоска площадка, на която няма нищо, с изключение на големия храм на Оча, който се виждаше от всяка част на столицата. Сега видя, че е грешала — покривът беше като умален вариант на града. Момичето забеляза и няколко стражеви кули около градините, както и войници с пушки, които стояха на пост там.
— Извинявам се за стражите — рече Анаис, когато излязоха под заслепяващите слънчеви лъчи. Тя бе забелязала неспокойния поглед на Мишани. — Безопасността на Лусия е първостепенна задача, особено сега.
— Разбирам — каза девойката, усещайки как гърлото й се стяга. Бе скрила пакета, понеже знаеше колко строго охраняват Престолонаследничката и се опасяваше да не го отворят и проверят. Искаше й се да даде нощницата на Лусия насаме, без никой друг да я види, ала сега се съмняваше, че ще й се удаде подобна възможност.
Анаис понечи да каже нещо, очевидно размисли, но после все пак изрече:
— Научих, че някой е успял… да се добере до Лусия наскоро — призна й тя. — Някой, който можеше да й причини вреда.
— Ужасно — каза момичето, обаче усети как напрежението й спада като отронена въздишка. Сега разбра защо Императрицата също бе нервна. Тя изобщо не подозираше гостенката си.
Завариха момиченцето в компанията на висок мъж с късо подрязана брада, облечен в роба. Двамата седяха на малка площадка, образувана от пресичането на няколко пътеки, и играеха някаква учебна игра, която включваше нареждането на мъниста в различни конфигурации върху плочките. Около тях шумоляха дървета, а катерички се гонеха между клоните им. Когато Императрицата и Мишани се приближиха, и двамата погледнаха нагоре и ги поздравиха с поклон.
— Това е Мишани ту Коли — обяви Императрицата. — А тук са Лусия и Заелис ту Унтерлин, един от нейните учители.
Заелис се поклони.
— За мен е чест да се запознаем, господарке — каза той с гърлен бас.