Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Девойката го дари с леко кимване, ала откакто бяха дошли, не можеше да отвърне поглед от Престолонаследничката. Лусия на свой ред я наблюдаваше съсредоточено с бледосините си замечтани очи, които сякаш можеха да видят всичко. Русата й коса се разрошваше от лекия топъл ветрец.
— Ела и се поразходи с мен, Мишани — каза изведнъж Лусия, вдигайки ръката си.
— Лусия! — възкликна майка й. Дъщеря й никога преди не се бе държала така пред гостите; обикновено беше истински образец на учтивостта. Подобно заповедно отношение на дете към възрастен беше проява на истинско нахалство.
— Лусия, не забравяй как трябва да се държиш — напомни й Заелис.
— Не, всичко е наред — обади се Мишани. Тя погледна към Императрицата. — Може ли?
Анаис се поколеба за момент, раздвоена между желанието да задържи детето там, където щеше да може да го наглежда, и да спечели дъщерята на Баракс Коли на своя страна. Накрая направи единственото нещо, което можеше да стори.
— Разбира се — усмихна се тя.
Мишани хвана Лусия за ръка и сякаш някаква искра премина между тях, внезапен, едва забележим удар, който разтърси ръката й. На лицето на девойката се изписа учудване, ала Лусия се усмихна невинно и я поведе по една пътечка през безупречно поддържана ливада, обрамчена от гъсти редици тумисови дървета, които я отделяха от останалата част на градината.
Известно време вървяха, без да проговорят. Мишани усети как в стомаха й се надига пристъп на гадене. Детето до нея изглеждаше единствено като дете. Също като Кайку, Лусия изобщо не бе физически обезобразена от своята Различност.
„И аз ще убия това дете, помисли си девойката. При това по най-отвратителния и подъл начин.“ Тези мисли се въртяха в съзнанието й още откакто баща й я бе накарал да се заеме със задачата, ала сега ситуацията връхлетя върху нея с цялата си реалност и Мишани почувства, че се задушава.
— Сигурно си се уморила да се срещаш с хора като мен — рече тя, изпитвайки внезапната нужда да се разсее от мислите си. — Навярно са те посетили множество благородници през последните две седмици. — Това едва ли беше най-подходящото нещо, което можеше да каже, ала се чувстваше обезоръжена и нищо друго не й дойде на ум.
— Те ме мислят за чудовище — каза Лусия, а очите й бяха спокойни. — Повечето от тях, всъщност.
Мишани бе изненадана да чуе подобни думи от устата на дете на осем жътви.
— Ти обаче не мислиш така — рече, поглеждайки нагоре към девойката.
Права беше. При нея беше по-друго, отколкото при Кайку. Изобщо не можеше да каже, че това дете е Различно; поне не и в смисъла, който влагаше в тази дума. Усети как гаденето в стомаха й започва да става доста болезнено.
„Духове, не мога да направя това.“
Те се насочиха към едно сенчесто кътче, където имаше обикновена дървена пейка. Лусия я поведе натам и седна. Мишани се разположи до нея, приглаждайки робата на скута си. Оттук не можеше да ги види никой, ако не броим самотния гарван, кацнал на далечната стена на градината, който ги наблюдаваше със смущаващ интерес.
„Не мога… не мога…“
Мишани усети как самообладанието й й се изплъзва. Бе се надявала, че Императрицата през цялото време ще бъде с тях, така че да няма никаква възможност да даде пакета на Лусия; детето обаче изведнъж бе направило задачата прекалено лесна за нея.
— Имам един подарък за теб — чу се да казва най-накрая, а гласът й звучеше далечно, приглушен от бумтенето на кръвта в ушите й. Усети как пакетът се измъква от пояса й, докато го издърпваше оттам, след което се озова в ръцете й. Плосък и четвъртит, загърнат в избродирана със злато хартия, украсен с голяма тъмносиня панделка.
Момиченцето погледна първо към него, а после към Мишани. Девойката усети как в нея се надига внезапен изблик на емоции, твърде бърз, за да може да го потисне. Устните й започнаха да треперят, докато си поемаше дъх, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Мобилизира всичките си сили, за да го скрие, ала маската й вече се беше пропукала. Две години се беше упражнявала на хладнокръвие и самоувереност в двора, две години изграждаше непроницаемата си фасада, а ето че сега отново се чувстваше като малко момиченце и цялото й самообладание се бе изпарило. Изобщо не беше толкова силна, колкото си мислеше. Тя потрепери и изруга своето задължение.
— Защо си тъжна? — попита я Лусия.
— Тъжна съм… — започна Мишани. — Тъжна съм заради игрите, които играем.
— Някои игри са по-забавни от други — отбеляза момиченцето.
— А някои са по-сериозни, отколкото си представяш — отвърна й девойката. Тя изведнъж се усмихна особено. — Харесваш ли баща си, Императора?