Дневникът на една нова рускиня

— Да пием кафе, а? — предложих. — Къде?

Андрей сви рамене — където искате.

В „Кофесол“ той си поръча двойно еспресо, а аз капучино и голямо парче торта с боровинки (ядеше ми се и кашкавалка, и от сладкиша с малини, но ми стана неудобно).

Тъкмо седнахме и аз се усмихнах на Андрей със светла и замислена усмивка, в джоба му зазвъня телефонът.

— Аз ти… (неразбр.)… казах, че… рррр… — ядосано ръмжеше той, — а ти… ррр… (неразбр.).

Спокойно си пиех кафето и без да проявявам нетърпение, го чаках да реши най-наболелите си въпроси и да започнем да си бъбрим за това-онова.

Най-сетне Андрей спря да ръмжи, аз се раздвижих и казах:

— А… — но в този миг телефонът иззвъня отново.

— Вагоните ми чакат… — караше се той с тих и страшен глас, — а ти, мамка ти… — и пак прошепваше нещо неразбрано, като се обръщаше встрани и прикриваше уста с ръка, но аз се досетих за всичко.

Замислено пушех и се правех, че се познаваме от сто години и дори сме семейство: съпругът е бизнесмен — където седне, там ще използва и да поработи, а съпругата е писателка и тук, в кафенето, наблюдава живота и обмисля сюжети.

…Обидно ми е, страшно ми е обидно! Андрей така и не ми каза нито дума, а само на останалите си познати… Защо тогава ме покани във Филхармонията?

Реших да не се обиждам, в края на краищата за истинския мъж вагоните са по-важни от мен, при това не съм някоя глупава хлапачка и мога да си намеря занимание и сама. Примерно сега, докато той говори по телефона, мога да поразсъждавам дали е женен или не е.

Има един рак, при който едната щипка е деликатес, а другата нищо особено. Ловците на раци отрязват деликатесната щипка и хвърлят рака обратно в морето. И този рак глупак се скрива в някое закътано местенце и си отглежда нова щипка. Но не си седи мирно, а пак се хваща в мрежите и ловците пак му отрязват деликатесната щипка…

Та и аз така — с толкова усилия си отгледах нова щипка, че повече за нищо на света няма да се хвана на въдицата. Да не съм някакъв рак глупак, та още веднъж да си имам работа със съпруга и фалшива тъща!

Колко ще е тъжно, ако се окаже женен… Това е като да си на пет години и да протягаш ръчичка към някоя кукла, тя да е чужда, тогава посягаш към друга — но и тя е чужда, не е твоя, и тази, и тази… И къде е тогава твоята?! Тоест моята…

Потънала в мисли за живота на раците, не забелязах, че Андрей говори, тоест вика вече десетина минути. Взех почти окончателно решение — сега ще стана и ще напусна тази романтична вечер. Още повече, че вече е време за Филхармонията.

— Ще закъснеем за концерта — казах аз с надеждата, че ще се усмихне.

Но той не се усмихна. Без да се откъсва от телефона, Андрей плати сметката и тръгнахме за концерта.

Атмосферата във Филхармонията е съвършено различна — островче друг живот.

В тази зала съм се мъчила през цялото си детство, по-конкретно на четиринайсети ред. Но ако човек като дете е бил каран да върши нещо, което много е мразел, но не е можел да се бори, защото е бил малък, по-късно, когато е вече пораснал, той кой знае защо продължава, вече по своя воля, да прави същото… Точно по тази странна причина продължавах да ходя във Филхармонията, още повече, че си имах и своите филхармонични бабички, винаги едни и същи — в бели блузки и сребърни прически. Още бях малка, а те вече бяха такива. Имаха и лица. Лица на хора от същото това островче друг живот.