Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Фигурата не помръдна, но един глас изпълни пещерата — кънтящият тътен напомняше по-скоро църковен орган, отколкото човешка реч.
— Елате насам.
Рени трепна, но Уикит я хвана за ръката и я поведе към пукнатината. Другите помогнаха на !Ксабу да пристъпи по неравния под. „Това е… как се казваше… Делфийският оракул — помисли си Рени. — Някой е изучавал гръцката митология!“
Фигурата на каменния трон се изправи и мантията й се разпростря като прилепови криле. През грубата й дреха и скриващата я пара не се виждаше много ясно, но, изглежда, имаше доста ръце.
— За какво сте дошли? — прокънтя гласът от всички посоки едновременно.
Рени трябваше да признае, че внушението беше доста зловещо. Въпросът беше дали цялата тази шарада наистина щеше да помогне.
— Искат да си тръгнат — обади се Уикит. — Но не могат.
Последва дълго мълчание.
— Вие четиримата си вървете. Сега имам работа само с тях.
Рени се обърна, за да поблагодари на Уикит и на приятелите му, но те вече тичаха към изхода на пещерата и се бутаха в бързината един-друг като банда хлапета, току-що запалили фитила на фишек. Изведнъж разбра какво я беше озадачило, когато видя за първи път Уикит, а после и другарите му. Те се движеха и разговаряха като деца, не като възрастни.
— А какво ми предлагате в замяна на моята помощ? — попита Девицата.
Рени се обърна. !Ксабу се беше строполил на земята пред цепнатината. Тя изправи рамене и се опита да отговори възможно най-спокойно:
— Казаха ни, че можем да ти разкажем някоя история.
Девицата се наведе напред. Лицето й беше покрито с воал и не се виждаше, но формите под одеждите й — със или без допълнителни ръце — бяха определено женствени. За миг светлината проблесна върху колието й — едри бели мъниста просветнаха на тъмния фон на гърдите й.
— Не някаква история. А вашата история. Кажете ми кои сте и ще ви освободя.
Думите накараха Рени да замълчи за миг.
— Ние просто искаме да си тръгнем, а нещо ни пречи. Аз съм Уелингтън Бабуту от Кампала, Уганда.
— Лъжеш! — Думата прокънтя като трясък на тежка метална врата. — Кажи ми истината! — Девицата беше вдигнала свитите си в юмруци ръце. Осем на брой. — Не трябва да ме лъжеш! Знам кой си. Знам точно кой си.
Рени отстъпи и се препъна, връхлетяна от внезапна паника. Стримбело беше казал същото — всичко това да не беше някаква негова игричка? Опита се да направи още една крачка, но не успя, нито пък можеше да извърне очи от пукнатината. Внезапно светлината блесна ослепително — червеното сияние и очертаният от него тъмен силует на Девицата останаха почти единственото, което виждаше.
— Никъде няма да отидеш, преди да ми кажеш истинското си име! — Всяка дума като че ли притежаваше осезаема тежест и се стоварваше отгоре й като ударите на чук. — Вашето място не е тук. Знаеш, че сте хванати. За теб ще е по-добре, ако не се съпротивляваш.
Мощният глас и непрестанните змиеподобни движения на ръцете й, очертани на фона на сиянието, упражняваха властно въздействие. Рени усети почти непреодолим порив да капитулира, да избълва цялата история за това, как беше успяла да ги заблуди. Защо да не им каже коя е? Те бяха престъпниците, а не тя. Те бяха причинили зло на брат й и Бог знае на колко още деца като него. Защо трябва да го пази в тайна? Защо да не го изкрещи?
Пещерата около нея се изкоруби. Аленото сияние сякаш пламтеше на дъното на дълбока яма.
„Не! Това е някаква хипноза, с която се опитват да ме пречупят! Трябва да устоя. Да устоя! Заради Стивън. Заради !Ксабу.“
— Кажи ми! — заповяда Девицата.
Симът й все така не можеше нито да отстъпи, нито да извърне поглед. Змиеподобните ръце се движеха все по-бързо и по-бързо и превръщаха сиянието от пукнатината в пулсации от мрак и светлина.
„Трябва да затворя очи!“
Дори това не можа. Опита се да не мисли за фигурата пред себе си и за повелителния й глас. Как успяваха да й попречат дори да затвори очи? Нали беше само симулация? Не можеха да й въздействат физически, следователно сигурно беше някаква свръхинтензивна хипноза. Но какво означаваше всичко това? Защо „Девица“? Дева? Девственица като Делфийския оракул? Защо трябваше да стигат чак дотам само за да сплашват нарушителите? Така се плашат деца…
Осем ръце. Гердан от черепи. Рени беше израснала в Дърбан — град с огромно индуско население — и можеше да се досети какво представя това нещо пред нея. Но за хората от други места и особено за децата името на оракула може би не означаваше нищо. Уикит и приятелите му вероятно никога не бяха чували за индуистката богиня на смъртта Кали и затова си бяха измислили собствена версия.