Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Проницателен сте! Добре е, че предполагате и други причини. Почти никога не се ангажирах с дела, които дори малко намирисваха на политика. Когато виждах, че обвиняемият с дълбока убеденост е бранил своите идеи — оставях адвоката почти винаги да спечели делото.
— Това беше ли възможно?
— Така че никой не се усъмни в мен — бе трудно, ала възможно… Не вярвате ли, мислите, че дрънкам празни приказки? Ако бе така, ако бях прокурор-инсинуатор, прокурор-колонизатор, нямаше да видя пенсия от новата власт, а щях да гледам дранголника отвътре.
— Нима убийството беше политическо?
— В началото изглеждаше сто процента политическо. Само че бе някак… отвратително, мръснишко. Сякаш не бе извършено от „политически“, а от криминален престъпник. Говореше се, че убиецът бил член на някаква нелегална студентска групировка. Но двама свидетели бяха свързани с полицията. Тези две дела, в които не се знаеше дали Крищоф е участвувал, му навредиха повече от убийството. А сетне се разкриха такива неща, че се хванах за главата и единствената ми утеха бе, че и Ришард Мисловски ще успее да настои за осъждането му на смърт.
Ето как беше:
— Отново ви предупреждавам: разказвам ви това, което си спомням. Не гарантирам достоверността на всяка подробност, на всяка дреболия и всеки нюанс. Записвайте, но с малки резерви. Възможно е някъде да греша.
Ако не се лъжа, това бе пролетта на 1939 година. През този ден подписвах документи. Едно от най-неприятните задължения на прокурора. Това значи, че приключвах с кратко решение делата, подготвени от заместник-прокурора: „Не съдържа престъпление“, „Самоубийство“, „Извършителят не е открит“, „Нещастен случай“. Няма време да се разплетат докрай, а когато заместникът ти е некадърник, напълно е възможно да са били пренебрегнати цял куп улики, а убиецът през това време да си пуши цигарата отсреща в градинката.
Настроението ми по тази причина бе отвратително. И сред делата една папка, в нея книжа. И тях трябваше да „приключа“, защото нямало престъпление и не била наша работа да го съдим на земята, а да го съди бог, защото самоубийството е нарушение на божия закон и престъпление спрямо бога и спрямо безсмъртната душа.
Рапорт на участъковия, показания на свидетеля, някой си Язеп Швец, който берял боровинки и се натъкнал на мъртвец, протокол на съдебния лекар, очевидно написан с левия крак, една пистолетна гилза от пистолет калибър 7,65. И едно зацапано листче, на което пишеше черно на бяло:
„Сбогом, хора. Сбогом, мили роднини, които не повярвахте в тежкото ми положение, бавехте помощта. Името ми е Крищоф, син съм на Леан Висоцки. Поради неумолимо фатално съвпадение на събития извърших измама в Кладно, злоупотребих с пари. Не се страхувам, че полицията ми е по петите. Бих се измъкнал от нея. Но как да избягам от съвестта си? Не искам да живея опетнен и затова се разделям с живота.“
И един засукан подпис. И никакви документи за проклетия.
Тъкмо да подпиша, че и това дело е приключено, нещо ме зачопли. „Не — помислих си, кой знае защо, — рано е още да слагаме това дело в архива.“
Защо? Ами защото раните са две (във вдлъбнатинката между шията и гърдите и в лявото слепоочие). Първото място е смятано за смъртоносно от селяните, а от гражданите с претенции за култура — по-рядко. А лявото слепоочие? Левак ли е бил? Или може би е така още по спомен за царското време. Тогава, струва ми се, в царската армия не вземали леваците, хората с плоскостъпие и импотентните. Толкова такива мъже се развъдили из нашия край, че Нароч да напълниш с тях. А сетне, като погледнеш онзи с „плоскостъпието“ тъй бяга от горския, че храстите пукат. А у такъв „импотентен“ пълна къща с деца. И така се провалила задачата да се организира армия само от пълноценни мъже.
На всичкото отгоре гилзата е една. Никъде в делото не става дума за намерен пистолет.
Заповядах на дежурния чиновник да се изясни положението с оръжието, да се направи аутопсия на трупа. Позвъних в полицията да разбера дали търсят този и този за мошеничество и злоупотреба с пари.
Преди да си изпия чашката кафе, ми отговориха, че при трупа не е намерено оръжие (разбира се, мъртвецът не е могъл да го отнесе нанякъде, значи, взел го е някой и сега са възможни нови престъпления, ако попадне в лоши ръце).
Нямаше време за губене. Повиках кола (както сега си спомням, че беше германски „мерцедес-бенц“) и поех от районното отделение на полицията в компанията на съдия-следователя (имаше такава длъжност), на началника на следствената бригада, и на двамина полицаи.