Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Няма да ви каже. Има такива неща, за които човек трябва да си мълчи. Според мен днес е докопал някъде чужда жена.
— Боже мой! — въздъхна Хилински. — Какви работи стават в една уж правова държава.
Сетне помълча.
— Макар че сега се навъдиха съпрузи като в онзи виц: „Какво желаете? Да целунете жена ми? Ами свършете си тогава работата, аз ще ви почакам…“
— Е, Антоне, щом казваш, че рибата кълве, може тези дни да прескоча при теб. Ще може ли да намеря квартира?
— Много лесно.
— Знаете ли — намеси се Лигановски, — може и аз да дойда за ден-два. Събират ми се няколко свободни дни. Дотегна ми градът.
— Дори покрай закъснялата пролет тук-там из гъсталака се намират гъби пумпалки. Е, кошница не може да се напълни, но колкото за един тиган — има.
— Кога потегляте, Адам Пятрович?
— Там е работата, че не зная точно кога. Но може пък да се срещнем в Олшанка. Още по-добре ще бъде.
— Разбира се.
Разделихме се.
… Най-много обичам такива пътешествия, които предприемам изненадващо, сякаш скачам с главата надолу. Да се стягам набързо, да не завися нито от автобуси, нито от билети, а само от умението на шофьора и от изправността на колата, когато спираш, където си поискаш. И край речен бряг, и край гора, или се просваш сред някоя сочна детелина, или сред ароматни конопища.
Когато излизаш в пет сутринта, още се прозяваш от сънни тръпки, бавно се отърсваш от съня, палиш първа цигара и тя е особено приятна в утринния, още чист въздух.
Когато тръгваш по предварително уговорен маршрут и из пътя те взема джипката на Шчука (любимия ми вид кола, особено лете, когато брезентовият покрив и „стените“ са вдигнати, когато вятърът си играе на воля с хората, с техните коси, яки и тъй нататък). Особено когато, освен шофьора с теб са Шчука и Хилински. Вярно, малко ми разваляше настроението присъствието на моя мил приятел, на „непреклонния“ Якуб Клепча, седнал до шофьора. Но какво да се прави, щастието никога не е пълно. Ще се примирим и с осемдесет процента.
Мяркаха се рекички, селски коли пред бариерите, гори, полянки сред ръжта (и на някои — огромни диви круши като свещените дъбове на прадедите ни). Прелитаха пустоши, обрасли в зимзелен, като белоруски кипариси по тях стърчаха мрачни хвойни.
Сетне на хълма се мярнаха развалини на замък или на стар костьол крепост. Къщурките се бяха долепили по оранжевия висок речен бряг, а малко по-натам, в залива, шаваха цели камшици жабуняк и цъфтеше водна леща.
Край мой! Моя родна земя! Как ще живея, когато си отида от теб? Какво да правя, когато умра и може би моето битие няма да свърши още известно време — и това в същност е обещаният ни пъкъл? Без тебе.
Кого да попитам за това? Разбира се, не Клепча, който говори с готови шаблони и прекалено патетично там, където не трябва. Все едно му е къде се е родил, защото навсякъде би си „изпълнявал задълженията“. Никога не биха му дошли наум думите на онази словашка песен, измислена от незнаен словашки овчар, планински „бачо“:
Ясно, че попитах другите двама, които бяха плащали за това „винко“, за хвойните из пустошта, за този белоруски въздух с живота си. Но дори и тях няма да попитам. Просто ще ги гледам и понякога подсъзнателно ще си правя изводи.
Отляво се проточи бърза бистра река, а на хоризонта изникнаха къщи, камбанарии.
Кладно, може би най-обичният ми град на обичната ми земя. Новопостроени райони, сетне стари с криви улици, с къщи, чиито прозорци едва се провиждат през буйната зеленина — толкова са се разраснали дивите лози. Недостъпният комплекс на женския католически манастир, а по-нататък вече триста години се издига в небето костьолът и домът на ксьондза.
Град мой прекрасен, със свои лица, аромати, с полифония от звуци, със свое неописуемо дивно лице!
… В Кладно джипката спря до градинката на площада. Слязох.
— Ние ще свърнем по „Аптечна“, а ти, момче, давай напред по „Замкова“ и сетне вдясно. Няма защо да те караме чак до къщата. Близо е. Даваме ти най-много пет часа. Сетне ще те чакаме до манастира на Бернардинците. Ако решиш да останеш — ела да ни предупредиш. Ако не — ще те откараме до Олшани.
— Аз пък ще отседна тук в хана — каза Адам. — Ще пристигна при теб утре или в другиден.
… Къщата на необходимия ми адрес бе на една от онези зелени улици или може би пресечки, които се спускаха в крайречния дол. Там лъкатушеше една от многобройните рекички (дали не беше Кладничанка) и всяка улица завършваше с мостче през нея, на другия бряг отново се катереше по склона нагоре.
31
Кой ли, винце, ще те пие,
кога в гроба аз ще гния. — Б.пр.