Черният Олшански замък

Пийнахме още по малко. С учудване забелязах, че моят несломим съсед се понапи. Той гледаше портрета в овалната рамка. Никога не съм виждал толкова интересно лице. И толкова красиво в същото време.

И лицето на Адам така се промени, устните му така затрепериха, че не бих се учудил, ако за пръв път заплачеше пред мен.

— Има възмездие — сподавено промълви той. — Има. За всяка капка кръв, за всяка сълза. Ако не днес — утре. Ако не аз — потомците. Техният съд или съдът на съвестта — те ще възмездят. Има възмездие, то не спи. То пише в книгата на съдбата, връхлита престъпниците или потомците им, разорява ги, съсипва ги. И никой не може да го избегне. Сигурен съм, че това ми дава сили да живея — ще получат своето онези, които я убиха. Ще си получат заслуженото. Само това ми дава сили да живея, само мисълта, че колкото ми позволяват възможностите, ще се стремя да предотвратя това в бъдеще. И само това… ми дава сили.

Той нервно дръпна от цигарата.

— Изчакай, ако си намислил да разкажеш тази история. Изчакай малко.

— Ще изчакам малко. Дори може би години.

Някой почука по стената от съседния апартамент.

От моя. Бе жена ми, викаше ни на чай.

— Е, а ти какво намисли? — притворил очи, запита Хилински. — Какви житейски изводи си направи? Все пак доста необичайни събития те сполетяха.

— Не зная — отвърнах аз. — Зная само едно. Ще се помъча да си преживея живота, остатъка от него, пълноценно. Както онези дни. Ще се отдам напълно на хората. Тогава ще отида на среща с бога, ако го има, пеш и полека. Без да пълзя. Без да превивам колене. Няма да му се моля, както не съм се молил на никого през живота си. Ще му кажа открито: „Наработих се вече, свърши моят труд на земята. Сторих дори повече от това, което можех. И не заради себе си, а заради другите, заради океана на моя народ. Сега не съм дошъл да искам награда. Дай ми това, което съм заслужил с труда си, ако те има. А ако те няма — не ще диря награда. Никъде.“