Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Може и аз да ви помогна — рекъл Крищоф. — Аз съм завършил Висшето лесничейско училище в Целиш. Останаха ми някои познанства в тези среди.
Не зная, може би от това самохвалство, вероятно съвсем безцелно — просто хлестаковско самохвалство! — започнало всичко.
Влязъл и Юлян. Бил към шест години по-млад, но по фигура, по цвят на косата и черти на лицето приличал малко на Крищоф. Когато се усмихнал, се видяло, че няма два предни зъба.
Разприказвали се с него. Какво, що, как е живял, дали нямал приятели нейде из Краковско или из Белская Бяла, Цешин, Рибник или Живец. Нямал си нийде никого, пък и тук — малко.
— Там предпочитат напълно здрави младежи. Дори най-добре без сливици и без апендикси.
— Апендикса ми отрязаха наскоро.
— Там държат на здравето не по-малко, отколкото и армията. Имат сериозни изисквания.
— Разбира се, че ще държат — намесил се и старият. — Нали имаме право само на триста и шестдесет хиляди войска.
— По Версайския договор — заявил Крищоф, „просветил“ невежите. — Макар и толкова да не е малко, но ги отбират внимателно.
По-късно, когато се разприказва този мръсник, той си призна, че още тогава намислил „подмяната“, защото полицията рано или късно щяла да го спипа.
На заранта казал, че скоро ще се върне, само да направи справки и да натисне тук-там. А тъй като паспортите тогава не бяха задължителни и мнозина, особено по селата, нямаха такива, било достатъчно кръщелното и свидетелството за завършен четвърт клас. Разбира се, трябвало и малко пари за дрехи и разноски на първо време.
И хоп — показал удостоверението на лесничея Хмялевич. Къде ли ще ти забележат простодушните, обикновени хорица, че Хмялевич бил петнадесет години по-възрастен и че Висоцки нямал на униформата си знак за заемания пост.
Разбира се, не ходил в никакъв Цешин. Върнал се след няколко дена, продиктувал им заявление до дирекцията на училището, уверил ги, че Юлян ще бъде приет. Само трябвало да платят триста злоти за пансион (с пълна издръжка, макар че не пречело да вземе домашна наденица и пушено филе). И още десет злоти за държавни такси.
Уговорили се да се срещнат след два дена на най-близката гара и да заминат към Беласток, където в лесничейството набирали кандидатите.
Как мислите, кое ми беше най-отвратително в тази история? Не знаете ли? Ами това, че този гад се изхитрил дори да се целува с голямата дъщеря зад сеновала. Вече когато бил планирал всичко.
Та така. Отишъл на гаричката. Появил се Юлян. Крищоф направил недоволна гримаса, когато младежът му казал, че успели да съберат само двеста и петдесет злоти. Возили се няколко спирки с влака. Сетне изминали няколко километра на такси. Когато го освободили, се оказало, че слезли рано и имало към двеста метра до необходимата им пътека (сетне намерихме шофьора на таксито, той посочи на кой завой са слезли, каза, че „лесничеят“ му дал три злоти бакшиш, а останалите пари и документи на младежа прибрал в джоба си).
По някое време свърнали наляво. Здрачавало се. Пътечката вече едва се забелязвала. Тогава вероятно за пръв път Сай нещо се усъмнил:
— Къде отиваме?
— Близо е вече.
И тогава като в бездарна мелодрама забухал бухал (Крищоф отбеляза тази подробност по-късно, когато нямаше смисъл вече да мълчи). И това било зловещо.
— Не отивам по-нататък — заявил Юлян.
И видял, както беше казал някой, „най-тъжното зрелище на този свят“, цевта на пистолет, насочен срещу него.
— Събличай си дрехите.
— Какво съм ви сторил? — разтреперан се замолил нещастникът.
Сред селските момчета из затънтените места има доста такива, дето на мравката път не минават. И това според мен бе единственото оправдание на „идиотизма на селския живот“, когато още не бе отминал в небитието.
— Не ме убивайте! Смилете се! Вземете парите. Аз ще мълча. Няма да се върна в Замшани. Ще замина далеч, далеч.
— Стига си хленчил. Ще си разменим дрехите и върви, където щеш.
Младежът дори не попитал защо трябва да си разменят дрехите. Съблякъл всичко и изчакал, докато Крищоф с пистолета в ръка бавно облече панталоните, сакото му, а своите дрехи хвърли в краката му. Точно тогава е трябвало да хукне през гъсталака: онзи не може го стигна с един обут крачол. Но той бил наплашен и… повярвал. Искало му се да вярва. Кой няма да повярва, щом му се живее?