Черният Олшански замък

Пътувахме обратно, потапяхме се в късния есенен здрач.

— Ето на — продума лекарят, — сега сам видяхте колко е ужасно. И за да не стигнете до такова нещо, зарежете всичките си занимания, не мислете за нищо и — да ви няма тук, заминете, където си искате. На море, на планина, в степта. Пазете се от илюзии.

— Каква ти илюзия, като с очите си видях сенките на галерията и разни други работи… Нима това е необективно впечатление?

Хубавата му уста се усмихна.

— Средновековните вещици, за да „полетят“, са се мазали с някакъв мехлем. В състава му влизал аконит. Той давал напълно „обективно“ усещане за полет. Но вие не можете да отречете, че това е била чисто субективна илюзия.

— Ами това, че книжата ми на два пъти бяха разхвърляни, също ли е субективна илюзия?

— А не сте ли могли да го сторите вие… хм… в състояние на възбуда?

— Кълна ви се, че по време на тези „илюзии“ не можех да се помръдна. Бях като прикован. Всичките ми мускули се бяха вдървили. Вместо да разсъждавате, по-добре ме посъветвайте нещо.

Произнесох това май твърде разпалено. Чудно ли е: доста се изплаших от тези Дантеви кръгове на ада, през които ме прекара той днес.

— Какво? Например да не пиете. Пиете ли много?

— Случайно и доста рядко.

— Да не пушите. Най-добре… Непременно да откажете пушенето.

— Е, твърде много искате от мен.

— Може би. Но във вашия случай е възможно да не ви вреди много. Разбира се, най-добре е изобщо да не пушите, ако ви стигне воля. Просто би било чудесно, ако се откажете. Но в това отношение съм лош съветник, какво право имам да изисквам. Нали и аз пуша като локомотив. От войната ми остана. От фронта. Нали разбирате… Е, може би просто да намалите цигарите… В края на краищата това не е най-лошото. Трябва да оставите работата си настрани, да излезете на слънце, сред зеленината, на чист въздух, на спокойствие — тогава си пушете на воля. Но по-малко.

Той паркира колата и ние се запътихме по домовете си.

— Какво, Герарде? — запита лекарят Пахолчик. — Какво става с уговорката ни?

— Трябва да се извиня. Не намерих „БТ“ и май известно време няма да ми карат. Нямало в склада.

— Е, нищо — махна с ръка Лигановски. — Ще пушим известно време какво да е.

Тръгнахме по стълбището. На площадката, където бе апартаментът на лекаря, видяхме Хилински, който слизаше надолу.

— Добър ви ден. Къде се губите цял ден, Космич? По компании? По жени?

— Компанията ми бе малка, но много порядъчна — цитирах аз един не особено приличен полски виц.

— Ксьондз? Органист?

— Не, те останаха в Олшанка…

— Нима онези от вица?

— А, не…

Бях готов да изтърся истината за този ден, но Лигановски, господ здраве да му дава, ме прекъсна. Наистина, когато пациентът не иска да пази лекарската тайна, лекарят, ще не ще, трябва да се намеси. Дори да сръга подобен глупак.