Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Всъщност нямаше много за гледане — каза Антъни. — Битката все още не е започнала. — Вдигна очи към високото слънце и добави: — Ще започне чак утре. На какво разстояние каза, че бяха квеганците, Калис? Два дни?

— Квеганците ли? — учуди се Маргарет.

— Ще ви обясним всичко вътре — каза Калис.

Качиха се по стъпалата към централната цитадела. За Калис Крудий бе като втори дом. Тук бяха живели дядо му и баба му, а баща му беше прекарал детството си в кухнята и в игри в двора на замъка.

На мястото на някогашните повехнали и избелели флагове висяха яркоцветни знамена. Той ги помнеше от детството си. Бяха бойните трофеи на първите трима херцози на Крудий.

— Не е същото, нали? — попита Маркъс.

— Не е.

— Как е татко? — попита Маргарет.

— Добре е — каза Калис. — Поне беше, когато се видяхме последния път, преди повече от година. Ако се беше случило нещо, майка ми веднага щеше да ви уведоми.

— Знам — каза Маргарет. — Просто ни липсва.

— По-добре да е там, щастлив и жив, вместо тук, в гробницата — каза Маркъс.

— Е, като свърши цялата тази работа, можете да им гостувате — каза Калис. — Майка ми и баща ми определено ще ви се зарадват.

Маркъс се усмихна, а Калис добави:

— Прави го по-често. Така повече приличаш на Мартин.

Чакаше ги вино, бира, топли и студени ястия.

— Малко вино ще ме посгрее — каза Антъни.

— Още е рано, тъй че не прекалявай — предупреди го Абигейл. — Иначе ще заспиш преди празникът да е стигнал до средата.

Маркъс ги подкани да седнат.

— Няма много за разправяне — каза Калис, докато си чупеше къшей хляб. — Нещата са точно както ги очаквахме, с една промяна.

— Каква? — попита херцогът.

— Там, където трябваше да седи Изумрудената кралица, в средата на най-големия кораб във флотата, се е тропосал един много грозен демон. И като че ли държеше под контрол всички свои „съветници“, които го заобикаляха… или я заобикаляха… знам ли.

— Демон? — На лицето на Маркъс се изписа изненада. — Е, какво пък, знаехме, че са намесени и такива, след ходенето ни в Новиндус, както ви разправях.

— Да, но нали мислехме, че те унищожават пантатийците, а не че ги контролират.

Антъни отпи от виното си.

— Може да има различни демони.

— Може би — каза Калис и удари тежка глътка. — Хората от време на време измислят такава политика, че да държат света във вечна война, защо пък демоните да нямат политика?

— Прав си — каза Маркъс.

— Е, аз да тръгвам. Трябва да поговоря с мама — каза Калис и се надигна. — А вас ви чака празненство. Ако чувството ми за време не ме лъже, вече е почти пладне и населението ще е недоволно, ако закъснеете. — Протегна ръка. — Благодаря за помощта, Маркъс. Би ли ми заел някой кон?

— Няма ли да използваш онова цуранско нещо, за да се пренесеш в Елвандар? — попита Антъни.

Калис му го подхвърли.

— Задръж го. Знаеш как да го използваш по-добре от мен, магьоснико. И го използвай, ако потрябва. Почини си тази нощ, но утре още призори се върни на онзи връх. Вземи Маркъс и наблюдавайте битката. Ако се наложи бързо да ме известите, прати бегач по бреговете на река Крудий. Мога да се върна тук до седмица. Ще яздя, а ако Пъг или Миранда са в Елвандар, те могат да ме върнат в Крондор. Ако не, ще се зърна по същия път и ще използвам онова нещо.