Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
И все пак всичко в положението и разрушението на лодката предполагаше нещо друго, а не бягство.
Линли включи двигателя. Колата забръмча.
— Утре ще събера група — каза той. — Ще се наложи да огледаме за следи от тях.
Майка му ги посрещна в северозападния коридор, където закачаха капещите си мушами и пуловери. Отначало не им каза нищо, само притисна ръка с дланта навън между гърдите си, сякаш по този начин можеше да се защити от предстоящия удар. С другата стискаше наметалото — дълъг шал от мека вълна в червено и черно, който никак не подхождаше с цвета на кожата, косата и роклята й. Очевидно го използваше повече за сигурност, отколкото за топлина, защото материята бе тънка и — дали от студ или от страх — тялото й трепереше под нея. Беше много бледа и Линли за пръв път си помисли, че майка му изглежда напълно като на петдесет и шестте си години.
— Сервирах ви кафе в дневната — каза тя.
Линли видя как Сейнт Джеймс поглежда първо него, после майка му. Познаваше приятеля си достатъчно добре, за да разбере решението му. Беше време да каже на майка си най-лошото за Питър. Трябваше да я подготви за това, което можеше да я сполети през следващите няколко дни, каквото и да бе то. А той не можеше да го направи в присъствието на Сейнт Джеймс, независимо колко копнееше в такъв момент да има приятел до себе си.
— Иска ми се да видя как е Сидни — каза Сейнт Джеймс. — Ще сляза по-късно.
Северозападното стълбище беше наблизо, зад ъгъла до оръжейната, и Саймън изчезна в тази посока. Когато остана насаме с майка си, Линли не знаеше какво да каже. Подобно на услужлив гост, се задоволи с:
— Добре ще ми дойде едно кафе. Благодаря.
Майка му тръгна пред него. Забеляза я как върви — с вдигната глава и изправени рамене. Разбра скритото значение на позата й. Ако някой — Ходж, готвачът или някоя от дневните прислужници — ги видеше, тя нямаше с нищо да им покаже вътрешните си тревоги. Управителят на имението й бе арестуван за убийство; един от гостите бе загинал през нощта; най-малкото й дете беше изчезнало, а средното бе мъж, с когото не бе говорила като с близък човек повече от петнадесет години. Но дори това да я тревожеше, никой нямаше да го види. Ако зад покритата със зелено сукно врата се мътеха клюки, те нямаше да бъдат за многобройните начини, по които Божието наказание най-сетне постигаше вдовстващата графиня Ашъртън.
Тръгнаха по коридора, който минаваше по цялата дължина на къщата. В източната й част вратата на дневната беше затворена. Когато лейди Ашъртън я отвори, единственият й обитател се изправи и загаси цигарата си в пепелника.
— Открихте ли нещо? — попита Родерик Тренъроу. Линли се поколеба на вратата. Изведнъж усети, че дрехите му са мокри. Големи продълговати петна влага караха панталоните му да прилепват и да го дращят по краката. Ризата се беше залепила за гърдите и ръцете му, а влажната яка го притискаше по врата. Дори и чорапите му бяха подгизнали. Макар в заливчето Пенбъртда носеше гумени ботуши, ги бе махнал в колата и след като паркира в двора при завръщането им, стъпи в една доста голяма локва.
Затова му се искаше да излезе. Искаше да си смени дрехите. Но вместо това си наложи да пристъпи напред и да отиде до количката от вито дърво до бюрото на майка си. На нея имаше каничка с кафе.
— Томи? — каза майка му и седна на най-неудобния стол в стаята.
Линли занесе кафето си до канапето. Тренъроу остана на мястото си до камината. В нея гореше огън, но топлината не успяваше да проникне през лепкавата тежест на мокрите дрехи на Линли. Той погледна Тренъроу, кимна, за да покаже, че е чул въпроса, но не отговори нищо. Искаше другият да си отиде. Не можеше да си представи, че ще води разговор за Питър пред него. И все пак знаеше, че всяка молба да остане насаме с майка си ще бъде разбрана погрешно и от двамата. Очевидно, както и предишната вечер, Тренъроу бе тук по нейна повеля. Това не бе нормално посещение, предназначено да доведе до прелъстяване, и загрижеността по лицето на Тренъроу, когато погледна лейди Ашъртън, свидетелстваше за това.
Очевидно Линли нямаше да има друг избор. Той потърка челото си и отметна назад влажната коса.
— На лодката нямаше никой — рече той. — Поне не видяхме. Може да са били долу.
— Извикан ли е някой?
— Искаш да кажеш спасителната лодка? — Той поклати глава. — Разбиваше се твърде бързо. Докато стигнеха до нея, вече нямаше да я има.