Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Линли натисна спирачките на роувъра. Марк Пенелин изхвръкна навън и дойде при тях. Застанала на вратата, Нанси Камбри ги наблюдаваше с притиснат до гърдите шал, а роклята плющеше по краката й. Извика им нещо, но вятърът отнесе думите й. Линли свали стъклото си с няколко сантиметра, докато Марк се качваше в колата.
— Някаква вест от Питър? — Нанси хвана входната врата, когато вятърът се блъсна в стената. Зад гласа й прозвуча тихият, слаб хленч на бебето. — Мога ли да направя нещо?
— Стой на телефона — извика й той в отговор. — Може да се наложи да отидеш у дома. При майка.
Тя кимна, махна им и затръшна вратата. Линли включи на скорост. Излязоха на алеята, като минаха през локва и купчина кал.
— На Криба Хед ли е? — попита Марк Пенелин. Косата му беше пригладена назад, подгизнала от дъжда.
— Според това, което засега знаем — отговори Линли. — Какво ти се е случило?
Марк докосна плахо прясната лепенка над дясната си вежда. Опакото на ръката и кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. Той поклати скромно глава:
— Опитвах се да затворя капаците, за да спре бебето да плаче. Едва не се изтърсих навън. — След това вдигна яката на мушамата си и я закопча догоре. — Сигурни ли сте, че е „Дейз“?
— Така изглежда.
— И няма никаква вест от Питър?
— Никаква.
— Проклет глупак!
Марк извади пакет цигари и предложи на Линли и Сейнт Джеймс. Когато те отказаха, си запали една, но попуши само минута и я загаси.
— Не си ли виждал Питър? — попита Линли.
— Не и от петък следобед. В заливчето.
Сейнт Джеймс погледна младежа през рамо.
— Питър каза, че тогава не те е виждал.
Марк повдигна едната си вежда, трепна и докосна лепенката.
— Видя ме — отговори той и прибави с предпазлив поглед към Линли. — Може да е забравил.
Роувърът пълзеше след остина по тясната алея. Освен фаровете на колите и прозорците на къщурките, проблясващи от време на време, цареше абсолютна тъмнина. Това, заедно с бурята, правеше напредването бавно. Пътят беше покрит с вода. Живият плет се накланяше опасно към колата, фаровете осветяваха проливния дъжд. Тъй като спираха на два пъти, за да изчистват препречилите пътя боклуци, им отне петдесет минути да преминат разстояние, което при нормални условия щяха да вземат за четвърт час.
Когато излязоха от Трийн, заподскачаха по неравния път към Криба Хед и спряха колата на около двадесет метра от пътеката, която водеше към залива Пенбърт. Марк подаде от задната седалка една рибарска мушама на Линли и той я навлече върху вехтия си сив пуловер.
— По-добре чакай тук, Сейнт Джеймс! — Даже и в тясното пространство на колата на Линли му се наложи да повиши глас, за да бъде чут над вятъра и рева на прибоя долу на брега. Роувърът се залюля коварно като детска играчка. — Пътят е труден!
— Ще вървя с вас, докъдето мога!
Линли кимна и отвори вратата. Тримата излязоха в бурята. Сейнт Джеймс откри, че трябва да употреби цялата си тежест, за да затвори вратата, след като Марк Пенелин изскочи навън.
— Божичко! — извика последният. — Ама че вятър!
След това отиде при Линли, за да извадят въжетата, спасителните ризи и поясите от багажника.
Пред тях рибарят беше оставил фаровете на колата си запалени и те осветяваха разстоянието до скалата. В дъгата от светлина се изливаха плътни пелени дъжд, накланяни от ревящия вятър. Рибарят тръгна с мъка през бурените, които залепваха към панталоните му. Носеше навито въже.
— Долу е, в заливчето! — извика им той през рамо, когато го наближиха. — На няма и петдесет метра от брега. С носа към северозапад на скалите. Лошото е, че повечето от мачтата и въжетата ги няма.
Наведени към вятъра, който бе не толкова яростен, колкото леденостуден, сякаш черпеше вдъхновение от арктическа буря, тръгнаха с мъка към ръба на скалата. Там тясната пътека, станала хлъзгава и опасна от водата, се спускаше стръмно към заливчето Пенбърт, където от малките гранитни къщички досами водата проблясваха светлини, фенерчета подскачаха и блещукаха до прибоя, където някои от местните, достатъчно смели, за да се опълчат срещу бурята, гледаха как потрошеният платноход се разпада на части. Нямаше начин да се стигне до него. Даже и някоя малка лодка да успееше да се справи с прибоя, рифът, който сега съсипваше „Дейз“, щеше да направи същото и с другия съд. Освен това водените от бурята вълни им пречеха, като се удряха в естествения хребет от гранит и изпращаха ята от пръски високо във въздуха.