Неочаквано възмездие

— Няма…

— Мислех си, че ще мога да преживявам съвсем добре без теб — настоя той — и собственото ми лицемерие ме зашлеви през лицето. Исках да се върнеш. Исках да си дойдеш у дома. Затова ти пишех.

Докато говореше, Дебора гледаше към реката, но сега се обърна към него. Сейнт Джеймс не я дочака да зададе въпроса:

— Не изпратих писмата.

— Защо?

Ето че най-сетне бяха дошли до това. Беше толкова лесно да си седи сам в кабинета и цял месец да репетира всичките неща, които трябваше да й е казал през годините. Но сега, когато имаше възможността да ги изрече, откри, че се колебае. Запита се защо винаги толкова се е страхувал тя да не разбере истината. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж.

— По същата причина, поради която не исках да се любя с теб. Страхувах се. Знаех, че можеш да имаш всеки мъж на този свят.

— Всеки мъж?

— Добре де. Можеше да имаш Томи. И при този избор как можех да предположа, че ще предпочетеш мен?

— Теб?

— Един сакат.

— А, това ли било? Откъдето и да тръгнем, все със сакат свършваме.

— Така е. Защото това е факт и не можем да го пренебрегнем. Прекарах последните три години в размишления върху всичките неща, които не бих могъл да правя до теб; неща, които за всеки друг мъж — за Томи например — не биха представлявали никакво усилие.

— И какъв е смисълът? Защо продължаваш да се тормозиш?

— Защото трябваше да го преживея сам. Трябваше да престане да има толкова голямо значение, че не мога дори да те прегърна, ако не съм с проклетата протеза; че съм сакат. И именно това е нужно да знаеш, преди да ме напуснеш. Че вече няма значение. Сакат или не, половин човек, три четвърти, няма значение. Желая те. — След това прибави непочтено, но без съжаление, тъй като в сърдечните дела нямаше правила: — Веднъж и завинаги.