Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Не са нещо, което човек носи, когато ходи на излет, нали разбираш. Или пък да се шляе насам-натам. Или за изкачване на скали, плаване или риболов. Такива неща. Така че според нас е заминала някъде в провинцията.
— Тук, в Корнуол?
— И на нас това ни беше първата мисъл и като че ли намерихме едно доста солидно доказателство. Тук е спестовната книжка на Мик Камбри — с доста тлъсти вноски между другото — и два телефонни номера. Единият е в Лондон. Обадихме се и телефонният секретар ни уведоми, че е някаква фирма на име „Айлингтън“ Лтд, след което ни даде работното време. Утре сутринта ще отида да проверя там.
— А другият номер?
— Корнуолски, Саймън. На два пъти се опитахме да се свържем, но никой не отговори. Помислихме, че може да е на Мик Камбри.
Сейнт Джеймс извади един плик от страничното чекмедже на бюрото.
— Опита ли с телефонния указател?
— Да го сравня с телефона на Камбри ли? Страхувам се, че номерът му не е отбелязан там. Чакай да ти го продиктувам. Може би ти ще успееш да направиш нещо повече.
Той записа номера на плика и го пъхна в джоба си.
— Сид се връща утре в Лондон. — Разказа на лейди Хелън за Джъстин Брук. Тя го изслуша мълчаливо, без въпроси или забележки. Сейнт Джеймс не пропусна нито една подробност. Накрая заключи: — А сега и Питър е изчезнал.
— О, не! — възкликна тя.
Сейнт Джеймс чуваше смътно фона от тиха музика. Концерт на флейти. Прииска му се да е в дневната й на Онслоу Скуеър, да разговарят лениво и безцелно, без да мисли за нищо друго, освен за анализи на нишки или косми от хора, който не познаваше и никога нямаше да срещне. Лейди Хелън каза:
— Горкият Томи. Горката Дейз. Как са сега?
— Справят се.
— А Сид?
— Тя го прие зле. Ще се погрижиш ли за нея, Хелън? Утре вечер? Когато се върне?
— Разбира се. Не се притеснявай. Изобщо не мисли за това. — Лейди Хелън се поколеба за момент. Музиката отново прозвуча в слушалката, нежна и неуловима, като ухание във въздуха. След това каза: — Саймън, желанието не може да предизвиква събитията, нали знаеш.
Колко добре го познаваше.
— Когато го видях на плажа, когато разбрах, че е мъртъв…
— Не бъди толкова суров към себе си.
— Можех да го убия, Хелън. Бог ми е свидетел, че исках.
— Кой от нас може да каже, че никога не е изпитвал същото? Някога, към някого? Това не означава нищо, скъпи мой. Имаш нужда от малко почивка. Всички имаме нужда. Преживяхме ужасни неща.
Усмихна се на тона й. Майка, сестра, любяща приятелка. След това прие ефимерното й опрощение:
— Права си, разбира се.
— Така че върви да си лягаш. Със сигурност можем да разчитаме, че до утре сутринта нищо повече няма да се случи.
— Да се надяваме.
Той остави слушалката и остана за момент загледан в бурята. Дъждът пердашеше по прозорците. Вятърът дърпаше клоните на дърветата. Някъде се отвори и затръшна врата. Саймън излезе от офиса.
Помисли си дали да не се качи по югозападното стълбище, за да прекара остатъка от вечерта в стаята си. Чувстваше се изтощен, неспособен да мисли. Нямаше никакво желание да води учтив разговор и нарочно да избягва темите, които стояха на първо място в ума на всички. Питър Линли. Саша Нифърд. Къде бяха? Какво бяха направили? Знаеше обаче, че Линли ще очаква да чуе какво е казала лейди Хелън, затова се отправи обратно към трапезарията.
Когато приближи кухнята, гласовете, които долитаха от северозападния коридор, привлякоха вниманието му. Близо до стаята на прислугата Джаспър стоеше и разговаряше с грубоват на вид мъж, от чиято непромокаема шапка капеше вода по пода. Когато зърна Сейнт Джеймс, Джаспър му махна да отиде при тях.
— Боб е намерил наш’та лодка — каза той. — Разбила се е на Криба Хед.
— „Дейз“ е, дума да няма — намеси се другият мъж. — Не мога да я сбъркам.
— Има ли някой…
— Не изглежда да има някой. Не виждам как би могло. Не и в това състояние на лодката.
Седемнадесета глава
Сейнт Джеймс и Линли последваха ръждивия остин на рибаря с ленд роувъра на имението, фаровете им осветяваха пораженията, направени от все още продължаващата буря. По пътя лежаха току-що изпочупени рододендрони, а около тях имаше килим от пурпурни цветове, които колите мачкаха под колелата си. Голям клон, отчупен от един чинар, почти препречваше шосето. Листа и клончета фучаха във всички посоки, а страшните пориви на вятъра вдигаха камъчета от алеята и ги запращаха като куршуми към колите. В къщичката на управителя капаците на прозорците се тръшкаха ядно в каменните стени. Водата се стичаше по стрехите и надолу по улуците. Пълзящите рози, изтръгнати от решетките, лежаха на подгизнали купчини по плочите и земята.