Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Обърни се и бягай, идиот такъв!“
Не можеше. Всяка стъпка му костваше усилие, но той се приближаваше. Стигна до сводестия вход и боязливо проточи глава, за да надникне вътре.
Беше голяма пещера, обляна от танцуваща светлина. Скалните стени изглеждаха като разтопен восък по тялото на свещ, камъкът бе нашарен от вертикални застинали вадички от метал. За момент заслепените от светлината очи на Саймън се разшириха учудено: в дъното на пещерата група тъмни фигури бяха коленичили пред нещо с формата на… чудовищен, пламтящ в огън дракон!
Миг след това Саймън видя, че не е дракон: огромното нещо, свито върху камъните, беше масивна пещ. Тъмно облечените фигури хвърляха дърва в пламтящата й паст.
„Леярната! Леярната на замъка!“
Навсякъде из пещерата мъже с кожени престилки, закрили лицата си с кърпи, ковяха оръжия. Вадеха от пламъците огромни кофи с нажежено течно желязо, увесени на краищата на дълги прътове. Разтопеният метал се плискаше и съскаше, докато го изливаха в плоски форми, и над стенещите гласове на пещите отекваше звънът на чукове по наковалните.
Саймън за малко да скочи и да се спусне към тези хора — защото това бяха хора, въпреки странното им облекло. В този миг му се струваше, че всичко друго е по-добро от тъмния тунел и от гласовете, ала размисли. Нима смяташе, че тези леяри ще му помогнат да се измъкне? Несъмнено те знаеха само един изход от горящата пещера: нагоре и обратно в лапите на Приратес — ако свещеникът бе оживял от огнения ад в жилището на Моргенес — или пред безмилостния съд на Елиас.
Той се отпусна на пода, за да помисли. Бученето на пещта и болката в главата му пречеха. Не си спомняше да е минавал скоро покрай пресечни тунели. Виждаше нещо, което изглеждаше като редица дупки на срещуположната стена на пещерата: можеше и да са просто складови помещения…
„Или килии“.
Възможно бе обаче да са входове на други тунели, водещи към и извън пещерата. Да се върне обратно по тунела му се струваше глупаво.
„Страхливец! Кухненски прислужник!“
Изтощен, целият схванат, той се колебаеше, обзет от нерешителност. Дали да се върне обратно и да се залута из същите тъмни, гъмжащи от паяци тунели, след като единственият му източник на светлина беше почти угаснал… или да се промъкне през ревящия огнен ад на леярната, а оттам — един бог знае къде? Какво да избере?
„Ще бъде крал на Подземния свят, Повелител на Плачещите сенки!
Не, близките му ги няма. Нека той да бъде!“
Той се плесна по главата, за да прогони бърборещите гласове.
„Ако ми е писано да умра — реши той, като се опита да овладее лудо биещото си сърце — нека поне да е на светло“.
Погледна кристалната сфера в шепата си. Светлината неотменно намаляваше и присветваше немощно с последните си остатъци енергия. Той пусна сферата в джоба си.
Пламъците на пещта и тъмните фигури, които се суетяха пред тях, хвърляха по стената танцуващи ивици от червено, оранжево и черно. Саймън се смъкна от мястото си и се сви до полегатия насип. Най-близкото място, удобно за скривалище, бе неугледно тухлено съоръжение на петнадесет-двадесет лакътя от него — излязла от употреба фурна или пещ за изпичане на тухли. Той си пое дълбоко въздух и се устреми към нея, с подтичване и пълзене. От движението му се зави свят и когато стигна, трябваше да клекне и да стисне очи, докато черните петна пред тях изчезнат. Ревът на бумтящата пещ отекваше като гръм в главата му и заглушаваше дори гласовете в нея с болезнения си трясък.
Придвижваше се от едно тъмно място към друго — островчета, които му предлагаха сигурност под сянката си, сред океан от дим и червеникав шум. Леярите не поглеждаха нагоре и не го виждаха; те почти не говореха помежду си; оглушителният шум ги принуждаваше да се разбират с жестове, като рицари в хаоса на битката. Очите им — точки отразена светлина над кърпите, които закриваха лицата им, изглежда, бяха съсредоточени единствено върху яркия, неустоим блясък на горещото желязо. Блестящият метал, червен като линията върху картата на доктора, която все още лъкатушеше тъжно в паметта на Саймън, беше навсякъде — досущ като вълшебната кръв на дракон. Тук се плискаше през ръба на ваната и пръскаше рубинени капки, там се виеше като змия по камъка и със съскане изтичаше в басейнче солена вода. От кофите течаха големи езици лава и заревото им оцветяваше леярите в демонични алени нюанси.