Войната на Калибан

— Това тук или неговата версия? Ние сме единствените, които разполагат и с двата записа във висока резолюция, но става дума за Венера. Всеки, който е гледал натам, го е видял. Не е като да се намира в запечатана лаборатория.

В опит да запази маската си, тя затвори очи и стисна с пръсти гърбицата на носа си, все едно се бореше с главоболие. По-добре да изглежда, че я боли. По-добре да изглежда нетърпелива. Страхът я разтресе като пристъп, като нещо, което се случваше на друг човек. Сълзи изпълниха очите ѝ и тя прехапа устна, докато не изчезнат. Извика на екрана на терминала си локатора на личния състав. Не можеше и дума да става да се свърже с Нгуен, дори да беше в обхват. Нетълфорд летеше с десетина кораба към станция Церера, а и тя не бе съвсем сигурна в него. Садър.

— Можеш ли да пратиш тази версия на адмирал Садър?

— О, не. Не е разрешено да я разпространявам.

Авасарала го изгледа с безизразна физиономия.

— Ти даваш ли ми разрешение да я разпространявам?

— Давам разрешение да бъде пратена на адмирал Садър. Моля те, прати я незабавно.

Майкъл-Джон кимна бързо и чукна по екрана с двете си кутрета. Авасарала извади своя собствен терминал и прати простичко съобщение на Садър. „Изгледай това и ми се обади.“ Когато се изправи, краката я боляха.

— Радвам се, че те видях отново — каза Майкъл-Джон, без да гледа към нея. — Трябва да се съберем на вечеря някой път.

— Хубаво — рече Авасарала и си тръгна.

В женската тоалетна беше студено. Авасарала стоеше пред мивката, притиснала длани в гранита. Не беше свикнала да изпитва ужас или страхопочитание. Смисълът на живота ѝ беше контролът: да говори, да тормози и да дразни когото е нужно, докато светът поеме натам, накъдето тя иска. Малкото случаи, в които неумолимата Вселена я беше надвивала, още я преследваха: земетресение в Бенгал, когато беше дете; буря в Египет, която бе държала нея и Арджун в хотела им в продължение на четири дни без доставка на храна; смъртта на сина ѝ. Всеки от тези случаи бе обръщал постоянната ѝ илюзия за увереност и гордост срещу нея, караше я седмици след това да се свива в леглото си нощем, със сгърчени пръсти, измъчвана от кошмари.

Но сегашното беше още по-зле. По-рано тя можеше да се утешава с мисълта, че Вселената го прави без умисъл. Че всички тези ужасни събития са просто стечение на обстоятелствата и действия на безмозъчни сили. Гибелта на „Арбогаст“ бе нещо различно. Беше преднамерена и нечовешка. Беше като да зърнеш лицето на Бога и да не намериш в него и капка съчувствие.

Разтреперана, тя извади ръчния си терминал. Арджун отговори почти веднага. По стиснатата му челюст и мекотата в очите му тя разбра, че е гледал някоя версия на събитието. И мислите му бяха не за съдбата на човечеството, а за нея. Тя опита да се усмихне, но не ѝ стигнаха силите. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. Арджун въздъхна тихичко и сведе поглед.

— Много те обичам — промълви Авасарала. — Фактът, че те познавам, ми е позволявал да понеса непоносимото.