Обещанието на краля вещер

— Ако го убием, ще блокира коридора за достатъчно дълго, че да можем да избягаме — каза Ентрери, който беше трети в колоната, точно зад джуджетата и непосредствено преди Джарлаксъл.

— Зад гърба ни няма нищо — припомни Праткъс.

— Да си тръгнем без този ще бъде победа — отвърна Ентрери и Атрогейт се разсмя още по-силно.

— Продължаваме напред! — изрева отново. — Храбри джуджета и крехки хора. Сега е време за родата, сбрана да спечели в борбата! Буахаха!

— Достатъчно — изръмжа Ентрери и точно тогава стигнаха до по-просторно и високо място в неравния коридор, което го накара да се задейства. Широка крачка, подскок и промушване го изпратиха над главата на Праткъс. Атрогейт извика и се завъртя, сякаш очакваше Ентрери да му се нахвърли с оръжия.

Докато Атрогейт се обръщаше обаче, Ентрери го подмина и преди обърканите джуджета да спрат да подскачат и отново да се съсредоточат напред, убиецът бе изчезнал от поглед.

— За какво беше това? — обърна се Атрогейт към Джарлаксъл.

— Не ми е повереник, уважаемо джудже.

— Тръгна напред, но защо? — настоя джуджето. — Да каже на враговете ни, че сме тук?

— Предполагам, че ти се справи достатъчно добре с тази задача и без помощта на Артемис Ентрери — отвърна Джарлаксъл.

— Достатъчно — обади се Мариаброн зад гърба на Елъри, която бе точно зад мрачния елф. — Нямаме време да си позволим лукса да се караме помежду си. Замъкът и така изобилства от врагове.

— Е, тогава къде тръгна? — попита джуджето. — Да разузнава или да убива? Или по малко от двете?

— Вероятно повече, отколкото по-малко — отвърна Джарлаксъл. — Върви напред, умолявам те, с цялата скорост и цялата потайност, на която си способен.

Ще намерим съпротива на всеки ъгъл — умолявам те, не предизвиквай повече, отколкото ще ни се стовари и без твоя… ентусиазъм.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

Завъртя се и потегли с тежка стъпка — или понечи да го направи, защото едва бе направил две крачки, приближавайки се към остър завой на коридора, когато пред него изникна фигура и блокира пътя му.

Беше хуманоидна и пълна, висока колкото човек, но набита като джудже, с огромни месести ръце и изкривени дебели пръсти. Главата бе правоъгълна и дебела, върху къс врат, с напълно плешиво теме, а в студените очи нямаше дори искрица живот. Нахвърли се върху Атрогейт без колебание — най-сигурният признак, че съществото не бе живо.

— Какво искаш? — понечи да запита джуджето, показвайки, че за разлика от Праткъс и Джарлаксъл, не разбира напълно природата на съживената бариера. Какво? — попита отново бързо приближаващото се същество.

— Голем! — извика Джарлаксъл.

Това разсея всякакво колебание у Атрогейт и той се хвърли напред с вой, нетърпелив да срещне предизвикателството. С бързо развъртане боздуганите преодоляха защитата на бавно движещото се създание.