Обещанието на краля вещер

— Ба! — отвърна Атрогейт. — Вечно!

За да подчертае думите си, дивото джудже скочи към един пречупен гаргойл, който жално се влачеше по корем по пода, а крилете и по-голямата част от торса му бяха опустошени от огненото кълбо на Кантан. Гаргойлът забеляза приближаването му и с изпълнени с омраза очи се опита да се изправи на лакти, повдигайки глава, така че да се изплюе към Атрогейт.

Джуджето изрева още по-шумно и весело и светкавично развъртя боздуганите си, размазвайки главата на създанието по пода.

— Вечно! — повтори Атрогейт.

Ентрери хвърли кисел поглед към Джарлаксъл, сякаш за да каже: „Заради него ще ни избият.“

Мрачният елф просто сви рамене, като изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото загрижен заради джуджето, което притесни Ентрери още повече.

И го подразни. По някаква причина убиецът се чувстваше уязвим, сякаш можеше да бъде ранен или убит. Когато осъзна истината за емоциите си, той усети, че никога преди не бе изпитвал подобни чувства. През всичките битки и смъртоносни сблъсъци, изпъстрили предишните три десетилетия от живота му, Артемис Ентрери никога не се бе чувствал така, сякаш следващата му битка може да е последна.

Или поне никога не му бе пукало.

Но внезапно се загрижи и не можеше да го отрече. Погледна отново към Джарлаксъл, чудейки се дали мрачният елф не е открил някакво ново заклинание, което да го изкара от равновесие. После погледна покрай Джарлаксъл към двамата полуорки от Палишчук. Те стояха край външната южна стена, очевидно опитвайки се да бъдат незабележими и да не пречат на никого. Ентрери съсредоточи погледа си върху Арраян и трябваше да устои на внезапното желание да иде при нея и да я увери, че ще се измъкнат.

Потрепна, докато чувството преминаваше, и спусна ръката си към Нокътя на Шарон, измъквайки част от острието от ножницата. Насочи мислите си към меча, изисквайки вярност и съвсем очаквано оръжието му отговори, засипвайки го със стена от ругатни и собствени искания, наричайки го по-нисш, уверявайки го, че един ден ще направи грешка и мечът ще го овладее напълно и ще стопи плътта от костите му, докато поглъща душата му.

Ентрери се усмихна и плъзна меча обратно, а моментът на емпатия и страх остана зад гърба му.

— Ако ресурсите на замъка са неизчерпаеми, то нашите не са — казваше Кантан, когато Ентрери насочи вниманието си към разговора.

От начина, по който магьосникът измърмори думите и погледна към Атрогейт, Ентрери разбра, че джуджето продължава да твърди, че могат да се бият до края на дните си.

— Нито можем да изчакаме, нито да се прегрупираме — каза Елъри. — Защитите на замъка просто ще продължат да се регенерират и да се хвърлят насреща ни.

— Имаш по-добър план, така ли? — попита Праткъс. — От мен не чакайте още много магии. Донесъл съм чифт свитъци, но и двата са незначителни лечебни магии. Имам и една отвара, която да подсили кръвта ти, но само това. По време на бягството от летящите змии и битката на хълма използвах повече магии, отколкото мога да понеса. Ще са ми нужни почивка и молитви, за да получа още.