Обещанието на краля вещер

И Ентрери разбра. Без белега Калихай би се наредила сред най-красивите жени, които бе виждал. Бе елегантна и силна, тънка, но не слаба. Очите й сияеха, както и косата й, а в чертите й имаше точно толкова от ъгловатостта на елфите, че да изглежда екзотична по човешките стандарти. И все пак тя бе оставила белега и го носеше от години, въпреки че със сигурност имаше финансовите средства, дори само от плячка, за да се е отървала от него отдавна. Помисли си за това как бяха правили любов — за трескавото начало, много плахата среда и накрая онзи момент, в който и двамата просто се бяха предали и си бяха позволили да се насладят един на друг. Ентрери не бе прескочил лесно тази височина и осъзна, че за Калихай е било същото.

Значи тя можеше да извади меча си и да се бие безстрашно с великан, но този по-интимен сблъсък я бе ужасявал. Белегът беше нейната защита.

— Красива си, с белега или без него — каза й той. — Колкото и да ти се иска да не беше истина.

Калихай се изненада, но както винаги имаше готов отговор.

— Не съм единствената, която се крие зад белег.

Ентрери се смръщи.

— Убивал съм хора за това, че са си позволили такива предположения за мен.

Калихай се изсмя и пристъпи по-близо.

— Тогава нека направя още едно, Артемис Ентрери — каза тя и сложи длани на раменете му, после ги плъзна, за да обгърне лицето му, идвайки много близо.

— Ти никога няма да ме убиеш — каза нежно тя.

Това беше един от няколкото пъти в живота му, когато Артемис Ентрери нямаше какво да отговори.