Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
На двора слънцето блести върху светлите плочи и жегата ни обгръща — лято в Червения предел, златно и безкрайно. Слушам бръмченето на мислите на момчето, поразен колко се различават неговите желания за сезона от моите. Той вижда изследвания, битки, открития, пакости. Аз виждам лентяйство, дрямка под маслиновите дръвчета, пиене на разредено вино и чакане на нощта. Чакане да пръсна среброто си из горещите тъмни улици на Вермилиън, влачейки се от едно петно светлина и развала към следващото. Бойни ями, бордеи, игрални зали и всякакви социални събирания, където ме приемат, стига гостите да са с достатъчно висок ранг, а благородните дами — достатъчно разкрепостени.
Вървим през площада под бдителните погледи на часовоите по стените на Марсилската крепост. Стражи се взират в нас и от кулите на Миланския дом, каменния павилион, където наследникът седи в своя разкош, чакайки баба да умре. Чичо Хертет рядко напуска Миланския дом, а когато го прави, изглежда на слънцето стар като Червената кралица, но не толкова здрав.
Жегата се просмуква в момчето и аз ѝ се наслаждавам, припомняйки си що е то истинска топлина. Ръката ми се изпотява в хватката на мама, но нито аз, нито момчето искаме да я пуснем. Чувствам я нова за мен, тази моя изгубена майка, с кожата ѝ с цвят на чай и таланта ѝ да чува безмълвни гласове. Може да съм стар, променен от годините в нещо съвсем различно от момчето, влачещо се подир нея — но нямам намерение да се пускам.
Джали си мисли за жената със сляпото око и онова нейно докосване, пратило го в несвяст и оставило го да тъне в мрак толкова дълго. Страхът, който му вдъхва тя, е като замърсяване в чист извор. Това не е правилно и ме ядосва: искрен гняв, какъвто отдавна не съм чувствал — може би откакто за последно съм знаел, че ръката на мама е тук и мога да я хвана. Сянката на Вътрешния дворец пада върху нас и аз осъзнавам, че съм загубил всякакъв спомен за посещението, което се разиграва в момента пред мен. Историята, която съм си повтарял толкова често, е, че след представянето ми на Червената кралица на петгодишна възраст съм застанал пред нея едва тринайсетгодишен, за официално представяне на Сатурналийския пир, с братята и братовчедите ми, шепнещи по края на огромната зала, докато Мартус търси желаещи да приемат облога му, че пак ще припадна.
Минаваме под извисяващата се фасада на Вътрешния дворец и продължаваме нататък.
— Но баба живее там… — Джали сочи назад към златните порти на двореца на Червената кралица.
— Ще се срещнем с нея в Юлианския дворец.
Въпросната сграда се издига пред нас, оттатък широкия площад, посветен на множеството победи на нашия народ. Всички го наричат Бедняшкия дворец. Преди безумно много години той бил седалище на кралете, а после някой от тях, чието име съм забравил, решил, че не е достатъчно добър за него, и построил по-хубав покрив над трона си. Така че сега там се подслоняват разорените аристократи, оставили се на милостта на Червената кралица. Лордове, сполетени от тежки времена, които са прекалено стари или прекалено некадърни, за да възстановят богатствата си, генерали, стигнали преклонна възраст, докато загробват млади мъже, дори един дук, съсипан от комарджийски дългове — без съмнение поучителна история.
Изкачваме се по стълбите до голямата порта и мама чака търпеливо Джали, който се катери с мъка, защото краката му — моите крака — са малко късички, за да взема бързо стъпалата, макар че го възпира предимно неохотата. Самите врати се издигат до сенчестите висини под портика, изработен от гигантски парчета палисандър, на които с бронзови инкрустации е изобразен дългият поход на народа ни от изток, за да завладее обетованите земи, докато сенките на Хилядата слънца са отстъпвали.
Двама стражи с блестящи брони, хванали богато украсени алебарди, сочещи към небето, се правят, че не ни забелязват, макар че мама е омъжена за син на кралицата. Те са личната гвардия на баба и не са склонни да отдават почит другиму, освен на нея. Също така са признак, че може би тя наистина ни чака в Бедняшкия дворец.
Лявото крило се отваря на безшумни панти, щом се приближаваме, точно колкото да се промушим, неохотно признание на правото ни да влезем. Вътре спираме, заслепени от относителния сумрак на приемната зала. Когато зрението ми се избистря, виждам в далечния край на фоайето старец, прегърбен от възрастта, но много висок. Той се тътри към нас от полицата с оброчни свещи на отсрещната стена. Туниката му е вързана накриво и посивяла от многократно пране, четината на брадата му е бяла на фона на тъмночервената кожа. Изглежда несигурен.