Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Към шестия етаж. Вляво — мъничка спалня с един-единствен прозорец и дълги завеси. На стената виси момчешка шапка; в дъното се провижда масивен гардероб, вътре висят ризи, мирише на нафталин.
Обратно на площадката. Вижда се малка тоалетна, чинията е пълна с урина. Зад нея — последната спалня. Върху всяка свободна повърхност са наредени черупки — по первазите, скрина… по пода са строени буркани с камъчета; всичко е подредено по някаква неразбираема система и… ето! На пода, до леглото, стои онова, което търси: дървен макет на града, наградата за всичките му усилия. Голям колкото кухненска маса. Преливащ от малки къщички. Като се изключат люспите от изронена шпакловка по улиците му, миниатюрният град е напълно невредим. Великолепно изработен. В спалнята на момичето. За нея. Разбира се.
Фон Румпел се чувства така, сякаш триумфално е стигнал до края на едно дълго пътуване, и докато седи на ръба на леглото, пробождан от болки в слабините, има любопитното усещане, че вече е бил тук, че е живял в стая като тази, спал в буцесто легло, събирал е лъскави камъчета и ги е подреждал по този начин. Като че ли цялата обстановка някак си е чакала завръщането му. Мисли за дъщерите си, които биха били във възторг от този град на маса. Най-малката щеше да го накара да коленичи до нея.
„И представи си, че всички вътре вечерят“, щеше да каже тя. „Като нас, тате.“
Зад счупения прозорец, зад залостените жалузи Сен Мало е така тих, че Фон Румпел чува как собственият му пулс мърда власинки във вътрешното му ухо. Над покривите се вдига дим. Леко се сипе пепел. Всеки момент отново ще зареват оръдията.
Сега — внимателно. Камъкът трябва да е съвсем наблизо. Как беше написал онзи лукав ключар? Къща в къщата.
Значи, в макета е.
Поправянето на радиото
Вернер връзва медната тел за парче тръба, щръкнало косо от пода.
Чисти телта с плюнка и я увива около тръбата, образувайки бобина. Другия край премята през една килната подпора, вклинена в хаоса от дъски, камъни и мазилка, в който се е превърнал таванът над тях.
Фолкхаймер седи в сенките и наблюдава. Някъде из града избухва снаряд от минохвъргачка и над главите им се посипва пепел.
Диодът заема мястото си между краищата на медната тел и батерията, затваряйки електрическата верига. Вернер я обхожда с лъча на фенерчето. Земя, антена, захранване. Стиска фенерчето със зъби, вдига пред очите си двужилния проводник на слушалките, заголва краищата им и ги докосва до диода. Невидими електрони зажужават по жиците.
Хотелът над тях — доколкото го има — издава поредица от зловещи стонове. Цепят се дъски, като че ли руините се разкършват, за да заемат окончателното си положение. Едно водно конче е достатъчно, за да прелети и да отприщи лавина, която ще ги погребе завинаги.
Вернер втъква слушалката в дясното си ухо. Не работи.
Обръща се към омачканата кутия на радиото, оглежда я. Почуква фенерчето на Фолкхаймер, за да го върне към живот.
„Спокойно. Мисли логично. Огледай веригата.“
Проверява бушоните, лампите, контактите. Щрака превключвателя „прием/предаване“, издухва праха от скалата. Подменя жиците към батерията. Пробва отново слушалката.
И — сякаш е отново на осем години, клекнал до сестра си на пода в детския дом: припукване! Силно и постоянно. В спомена Юта казва името му… после към този образ внезапно се прикачва друг, по-малко очакван — чифт тънки въжета, опънати като струни пред къщата на хер Зидлер, с веещ се на тях огромен пурпурен флаг — лъскав, тъмночервен, величествен.
Вернер обхожда честотите по усет. Няма пиукане от морзова азбука, няма гласове, няма звуци. Пукане, пукане… само пукане. В здравото му ухо, в радиото, във въздуха. Очите на Фолкхаймер са залепени върху Вернер. В немощния лъч на фенерчето плава прах: десет хиляди частици, въртящи се, проблясвайки.
На тавана
Немецът затваря вратите на гардероба и закуцуква към вратата, а Мари-Лор стои застинала на най-долната пречка на стълбата и брои до четирийсет. Шейсет. Сто. Сърцето блъска отчаяно за кислород, умът се мъчи да разгадае какво се случва. В съзнанието й се връща едно изречение, прочетено от Етиен: „Дори и сърцето, което при по-висшите животни в състояние на възбуда тупти по-бързо, при охлювите в подобен случай забавя ритъма си.“
Забави сърцето си. Свий краката. Притаи се. Тя допира ухо до шперплатовия гръб на гардероба. Какво чува? Молци, дъвчещи старите халати на дядо й? Нищо. Бавно… странно… започва да я унася. Консервите са си там, в джобовете й. Но не може да ги отвори, ще вдигне шум.