Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— А, така ли? И кои са тези други работи?

— Ами, семейството. Природата. Океанът. Любовта, предполагам.

Джо кимна. Погледът му се зарея. Фаровете проблясваха в мрака. По гърба му полазиха тръпки от хладния нощен въздух. Любовта. Той подсвирна.

— О, да! — развълнувано рече Сам. — Искам да прибавя още едно нещо към списъка си — вкусния прасковен пай!

— Това парче беше страхотно — кимна брат му. — Благодаря ти, че ми го донесе.

— Без грам захар. Не е ли достатъчно добро, за да е по-ценно от златото?

— Труден въпрос — отвърна с усмивка Джо.

Сам се отказа да поправя очилата си. Отново ги сложи на носа си и погледна към брат си. Джо протегна ръка към него.

— Дай ми ги — каза. — Хайде — настоя, когато видя колебанието му.

Младежът ги свали и му ги даде, а Джо извади джобното си ножче. Беше отсъствал от детството на Сам, не беше поправял играчките и колелото му, както би се очаквало от един по-голям брат, но сега, застанал на палубата на «Метеор», поправяше очилата му.

— Готово.

— Хей! — възкликна Сам, докато ги слагаше. Бяха стегнати, но леко изкривени. Той се засмя.

— Изглеждат добре — каза Джо.

— Май имам нужда от нови.

Вълните разклатиха кораба, издигнаха го нависоко. Двамата братя стояха на палубата, говореха си за очила, а предчувствието за раздяла витаеше из въздуха.

Вкусен прасковен пай. Страхотно.

— Е, колко време още смятате да останете на това място? — попита Сам.

Въпросът му изненада Джо. Той не беше изчислявал оставащото време по календар. Беше мислил за съкровището, за останките на «Камбрия», за някои недовършени дела на сушата. Искаше да посети «Хълма на светулките», да види мястото, където беше умрял баща му. Беше единственият син на Джеймс Конър и искаше да почете паметта му. Всичко това нямаше да му отнеме повече от седмица.