Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Ето, готово. И се получи чудесно. Човек трудно би различил коя е била разхлабената халкичка. Доли се усмихна доволно и насочи вниманието си отново към медальона. Потърка с палец фините спиралки, гравирани на красивото му лице, и установи, че е от медальоните, в които се съхраняват снимки. Когато най-сетне успя да го отвори, Доли намери снимката на четири деца, две момчета и две момичета, седнали на дървени стълби и примижали срещу яркото слънце. Снимката беше разрязана на две, за да се помести в двулицевата рамка.

Доли веднага разпозна Вивиан, по-малкото момиченце, облегнало едната си ръка на перилата на стълбите и вдигнало другата върху раменете на едно от момчетата — дребно хлапе, непретенциозно на вид. Това бяха братята и сестрите в Австралия, осъзна Доли, а снимката явно бе направена, преди Вивиан да бъде изпратена да живее в Англия. Преди да се срещне с отдавна изгубения си чичо и да отрасне в кулата на величественото си семейно имение, където един ден ще срещне красивия Хенри Дженкинс и ще се омъжи за него. Доли потръпна от удоволствие. Беше като вълшебна приказка — всъщност точно като в книгата на Хенри Дженкинс.

Усмихна се, като видя Вивиан като малка.

— Иска ми се да съм те познавала тогава — тихичко промълви Доли, което си беше глупаво, разбира се, защото беше много по-добре да я познава сега, да има шанса да бъде едната половина от Доли и Вив от Кампдън Гроув. Взря се в лицето на момиченцето, разпознавайки детската версия на чертите, на които се възхищаваше в зрялата жена, и си помисли колко е странно, че можеш да обичаш някого толкова силно, след като го познаваш от съвсем скоро.

Затвори медальона и забеляза, че на гърба е гравирано още нещо. "Изабел" — прочете тя на глас витиеватия надпис. Име. Може да е на майката на Вивиан? Доли не знаеше как се казва тя, но предположението ѝ се струваше смислено. Една майка би държала близо до сърцето си подобна снимка — всичките ѝ рожби заедно, усмихнати пред обектива на пътуващ фотограф. Доли беше още много млада, за да мисли за свои деца, но знаеше, че когато ги има, ще носи снимка точно като тази.

Едно беше сигурно — медальонът явно беше ужасно важен Вивиан, след като някога е принадлежал на майка ѝ. Доли щеше да го пази с цената на живота си. Замисли се за миг, после по лицето ѝ плъзна усмивка — щеше да го скрие на най-сигурното място, което знаеше. Доли разкопча закопчалката и пъхна верижката под косата си, после нагласи медальона на шията си. Въздъхна с доволство, с удовлетворение, когато медальонът се плъзна под блузата ѝ и студеният метал докосна топлата ѝ кожа. Доли събу обувките си, метна шапката си на канапето до прозореца и се отпусна на възглавниците, кръстосвайки глезените си. Запали цигара и започна да издухва кръгчета дим към тавана, представяйки си колко ще се зарадва Вивиан, когато ѝ върне медальона. Сигурно щеше да прегърне Доли, да я нарече "най-скъпа моя", а прелестните ѝ тъмни очи щяха да се налеят със сълзи. Щеше да придърпа Доли да седне до нея на канапето и двете щяха да разговарят за какво ли не. Доли имаше усещането, че Вивиан дори може да ѝ разкаже за своя приятел лекаря, когато най-сетне успеят да прекарат малко време заедно.