Светлият лик на смъртта

В събота към единайсет часа се обади Стрелников.

— Трябва спешно да подготвим устава на Фондацията за развитие и подкрепа на хуманитарното образование! — каза той с глас, нетърпящ възражения. — Колко време ще ти отнеме?

— Колко спешно ти трябва? — поиска уточнение Томчак.

— Довечера документът трябва да е на бюрото на заместник министър-председателя. Вземи химикалка и запиши кои моменти трябва да засегнеш… — Двайсетина минути Стрелников диктува по телефона изискванията си към документа. — Кога ще бъде готов?

Томчак погледна часовника. Беше единайсет и пет.

— Към три часа — въздъхна отчаяно.

— Към три ще пратя колата у вас, за да вземат документа.

Лариса стоеше до мъжа си и мълчаливо слушаше целия разговор.

— Ти да не откачи? — тихо попита тя. — Нали в дванайсет тръгваме!

— Ларочка, какво можех да направя? Той ми е началник и аз трябва да изпълнявам нарежданията му. Тръгнете без мен, починете си сред природата. Аз на бърза ръка ще направя този устав и ще дойда при вас. Хайде да се обадим на приятелите и да ги помолим да минат оттук, за да те вземат с тяхната кола. Тогава няма да се наложи да идвам с мотрисата и в четири часа вече всички ще бъдем на вилата.

Той се обади на приятелското семейство, но те решиха да проявят солидарност и не пожелаха да тръгнат за вилата без него.

— Голяма работа, ще тръгнем не в дванайсет, а в три — заявиха спокойно. — Но пък ще бъдем заедно.

Томчак се втурна към компютъра и се залови за работа. След около час отново се обади Стрелников — бил забравил още някакви важни неща за добавяне. Към два и половина документът беше готов. Томчак вече беше изработвал устави, имаше всички тези файлове в компютъра си и можеше да взема от тях и да прехвърля в новия устав цели абзаци. В три часа Стрелников не се обади за колата. В четири — също. Служебният му телефон даваше свободно, а домашния вдигаше Люба и притеснено отговаряше, че няма представа къде е Володя. Тогава той още нямаше мобифон и Томчак се видя в чудо как трябва да постъпи. Приятелите проявяваха похвално благородство, не нервничеха и спокойно подхвърляха шеги в отговор на извиненията на Вячеслав:

— Стига де, Слава, не се притеснявай, след един час ще тръгнем, голяма работа! Така ще ни е по-сладко да празнуваме.

Но часът мина, после още един, а Стрелников така и не се обаждаше. Най-сетне Лариса не издържа.

— Ти поне разбираш ли какво става?! — разкрещя се тя. — Провалихме рождения ден на жената. Тя има празник, а още от сутринта се е заприготвяла да тръгне за някаква вила, обаче все не тръгва и чака твоят ненагледен Стрелников да благоволи да те пусне, след като от толкова време е вкопчил ръце в теб. Те ни направиха услуга, съгласиха се да дойдат на нашата вила, за да ти помогнат, макар че щеше да им е много по-добре да отпразнуват деня другояче. Можеха да си поканят гости или да отидат на ресторант. А сега не могат да празнуват дори вкъщи, защото не са се подготвили — нали очакваха, че ще прекарат съботата и неделята с нас на вилата.