Магьосническа ярост

— Сигурен ли си, че всички не-магьосници ще са извън сградата? — запита Мира.

Томас се поколеба, след което сви рамене.

— Не.

— Какво ще…

— Je suis arrive!23 — Гласът дойде иззад отворената врата на библиотеката, някъде откъм фоайето на Сборището.

Сарафина замръзна на стола си. Бе един от гласовете, които я преследваха в сънищата й и бе откраднал всичко хубаво. Добре познаваше този глас.

— Какво, по… — Адам скочи на крака срещу Сарафина.

— Май все пак няма да се наложи да нападаме Дъскоф Интернешънъл — рече Тео. Бе направил около три крачки към нея от мястото си в другия край на стаята. — Май нас ни нападнаха.

Томас се изстреля иззад бюрото към вратата.

— Как е минал през защитите? Дааеман може и да мине, но Стефан би трябвало да бъде спрян.

— Вероятно Атрика са разбили защитите, за да се вмъкне той вътре — отвърна Клеър. — За тях това е като детска игра.

Сарафина се изправи със студен, твърд възел от напрежение в стомаха си. Ако Стефан бе тук, тогава и Атрика бяха тук. Ако Атрика бяха тук, тогава сигурно и Бей бе тук.

Тео улови ръката й. Тя искаше да се отскубне от него, дори когато го придърпа по-близо до себе си. Точно сега Сарафина бе толкова наранена от него, че само допирът на кожата му до нейната предизвикваше плача й. В същото време на света нямаше друг, когото да иска до себе си, с никой друг не се чувстваше в по-голяма безопасност. Каква ирония.

— Няма да се отделяш от мен, ясно? — рече той. Не беше въпрос.

Заедно те последваха във фоайето останалите магьосници, които се бяха събрали в библиотеката на съвета. Останалите обитатели на Сборището също бяха започнали да пристигат. Мълвата за пристигането на Стефан бързо се бе разпространила из сградата.

Стефан стоеше насред широкото пространство, стъпил удобно и сигурно върху мраморния под в дома им. Бе обграден от група Атрика, които го пазеха като лична охрана. Бе обграден и от вещери, изглеждащи наперени и удовлетворени от себе си.

Гняв забълбука в нея при тази гледка. Не би могла да си представи какво изпитваше Томас Монахан.

— Какво правиш тук? — попита Томас. Звучеше контролиран и спокоен, но Сарафина можеше да види свитите му юмруци от двете му страни и яростта в напрегнатите му рамена.

— Какво, по дяволите, направихте на Ру? — извика Клеър, хвърляйки се към обръча от Атрика. Адам я улови и задържа, опитвайки се да я укроти.

Стефан се изсмя.

— Измъкнах се от Грибин, нали? Разбира се, че това не би ме спряло. — Той стрелна с поглед Томас. — Томас държа Кае на Итрай отговорен задето го измъчва на Юдай, макар че и Томас използва мъчения. Това прави Томас лицемер.

— Направих каквото трябва, за да предпазя хората си.

— Както би казал и Ру, нали? — Стефан повдигна светлата си вежда. — Така че и аз правя каквото е нужно, за да предпазя хората си. Правя необходимото, за да опазя начина на живот в Дъскоф и да го подобря. Всяко мое действие срещу Сборището е крачка към целта, след като Сборището се стреми да ни попречи да живеем полагащия ни се живот.