Магьосническа ярост

Тео винаги се бе притеснявал, че жестокото сърце на баща му тупти и в неговите гърди. Донякъде бе така, макар вещерите да страдаха от гнева му, а не жена му. Единственото, което Тео знаеше, бе, че никога не би вдигнал ръка срещу някого, когото обича. Това бе черта на баща му, която имаше късмета да не наследи.

И все пак Тео никога не бе успял успешно да задържи някоя връзка в живота си. Майка му бе избягала, а Колийн и Ингрид бяха убити. Тео знаеше, че няма вина за което и да е от това — не и наистина, — но въпреки това си беше черна точка в досието му.

Сарафина бе твърде ценна, за да рискува. Тео не можеше да рискува да й отдаде цялото си сърце и да я загуби.

Богове, това би го убило.

И разбира се, той би я изгубил. Просто не беше подготвен да направи друго, освен да се издъни в една връзка с жена като нея.

Тя заслужаваше някой като Дарън или дори като Ерик. Някой, който бе водил нормален живот, на когото не бяха избили обичта и състраданието с мъчения и побой. Белезите му бяха по-дълбоко от кожата и не заздравяваха лесно. Сарафина трябваше да го разбере.

Той просто се опитваше да не я нарани.

Той може и да я обичаше, а може и тя да го обичаше — имаше малко съмнение в това, — но понякога любовта просто не беше достатъчна.

Тео си отпусна още миг, гледайки силуета й през зеленината, след това се сля обратно със сенките, за да я наблюдава, докато тя не реши да се върне в апартамента.

Когато най-накрая пристъпи прага, той беше на крачка след нея.

Тя се обърна към него, когато Гросет се отправи към кухнята в търсене на храна.

— Да не ме следиш?

Тео затвори вратата зад себе си.

— Разбира се.

— Защо? Защо въобще ти пука, Тео?

— Сарафина. — Той застана точно пред нея. — Разбира се, че ми пука.

— Мислех, че за теб съм само секс.

— Мамка му — промърмори под нос той. — Двамата не сме подходящи един за друг. Не съм най-добрият за теб. Нуждаеш се от някой, който може да те разсмива, който може…

Тя пресече думите му с жест.

— Спри дотук. Повече не мога да слушам лъжите, които си повтаряш. Отивам в леглото.

Тео я наблюдава как се отправя към стаята си.

Тя се обърна на вратата.

— Нуждая се от теб, Тео. Искам… имам нужда от любовта и защитата ти. Вярно е, че сме достатъчно различни, та според повечето хора да не си пасваме, но понякога назъбените краища си пасват като парчета от пъзел. Така мисля за нас.

Той поклати глава.

— Не разбираш, Сарафина.

— Разбирам повече, отколкото предполагаш. Всъщност разбирам повече от теб. — Тя направи пауза, гледайки тъжно. — И ти също се нуждаеш от мен, Тео. Повече, отколкото осъзнаваш.