Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Много си е добре — отряза Саймън. — По-силна е, отколкото си мислиш.

— Ако тритингите разбират от нещо, това са конете — каза Слудиг през рамо и се обърна към тях от дървото, до което беше пикал. Докато завързваше панталоните си, добави: — Не бъди толкова горд, Саймън.

Саймън го изгледа кратко и отговори:

— Това не е гордост. Яздих тази кобила на дълъг път. Ще я задържа.

Хотвиг миролюбиво вдигна ръка.

— Не исках да те ядосам. Просто принц Джосуа има добро мнение за теб. Ти си негов рицар. Можеш да вземеш някой от нашите бързоноги породисти коне, ако искаш.

Саймън се опита да се усмихне на човека от степите със сплетената на плитки брада.

— Знам, че предложението ти е от сърце, Хотвиг, и един от твоите коне наистина ще е добър подарък. Но въпросът е другаде. Нарекох тази кобила Намиращата дома и тя ще ме отведе точно там. У дома.

— И кой е този дом, млади вожде? — попита един от другите тритинги.

— Хейхолт — отвърна Саймън твърдо.

Хотвиг се изсмя.

— Там, където царува братът на Джосуа? Ти и кобилата ти трябва наистина да сте големи пътешественици, за да стигнете дотам в това ужасно време.

— Може и така да е. — Саймън се обърна и огледа останалите, като примижа от косите следобедни лъчи, които струяха покрай дърветата. — Ако всички сте готови, да вървим. Ако чакаме още, бурята може да затихне. Луната е почти пълна тази нощ. Бих предпочел да вали сняг и всички стражи да са наклякали край огъня.

Слудиг понечи да каже нещо, но се отказа. Тритингите се метнаха на седлата си като един.

— След теб, вожде. — Смехът на Хотвиг беше кратък, но не и недоброжелателен. Малката група се измъкна от горичката в безмилостните лапи на вятъра.