Смъртта на светлината [bg]

— Какво изобщо би могъл да постигнеш?

— Кой знае? И има ли значение? Интересува ли те, Гуен? Наистина ли? — Поклати глава и косата му се смъкна на челото, тъй че трябваше да спре и да я забърше с ръка назад. — Все ми е едно дали те интересува. Ти каза, или намекна, че бях егоист в Предизвикателство. Е, може би бях. И може би съм и сега. Ще ти кажа нещо обаче. Каквото и да направя, не моля първо да погледна ръцете ти, Гуен. Знаеш какво имам предвид, нали?

Беше чудесна фраза за напускане, но при вратата той омекна, поколеба се, обърна се.

— Стой тук, Гуен. Просто стой тук. Все още си зле. Ако се наложи да бягаш, Джаан спомена за някаква пещера. Знаеш ли нещо за пещера? — Тя кимна. — Е, отиди там, ако се наложи. Иначе стой тук. — Махна ѝ непохватно за сбогом с пушката, после се завъртя и излезе много бързо.

Долу в хангара стените бяха просто стени — никакви призраци, никакви фрески, никакви светлини. Въздушната кола не беше продукт на Висок Кавалаан. Беше тесен двуместен съд, черно-сребриста сълза от пластмаса и лек метал. Никаква броня, разбира се, и никакви оръжия.

Беше само малко по-малко мъртва от останалото на Ворлорн, но това малко бе достатъчно. Когато включи енергията, колата се събуди и контролните уреди осветиха кабината с бледо сияние. Той изяде набързо блокче протеин и огледа данните. Енергийното ниво беше ниско, много ниско, но трябваше да стигне. Нямаше да използва фаровете — можеше да лети на оскъдната звездна светлина. А и отоплението можеше да се спести — коженото яке щеше да го пази от студа.

Дърк тръшна вратата и включи гравитационната решетка. Въздушната кола се повдигна, разклати се малко нестабилно, но се вдигна. Той стисна лоста и я тласна напред, а след това беше навън и във въздуха.

Страхът го жегна само за миг. Знаеше, че ако решетката не издържи, няма да има никакъв полет, само падане към удавената в мъх земя долу и после грохот. Въздушната кола потрепери и се наклони притеснително, щом излетя над ръба на площадката, но само за част от секундата: решетката я задържа и Дърк се понесе в пеещите ветрове; единственото, което се преобърна, беше стомахът му.

Дърк заиздига малката кола колкото може по-нависоко. Планинската стена беше напред и трябваше да я преодолее. Освен това не искаше да се натъкне на други нощни летци. Високо отгоре, с невключените светлини, можеше да види всички други въздушни коли, ако минеха под него, но имаше добри шансове те да не го забележат.

Не погледна назад към Крайн Ламия, но усещаше града зад себе си, как го тласка напред и отмива страховете му. Страхът беше толкова глупаво нещо. Нищо нямаше значение, смъртта — по-малко от всичко. Дори когато Градът на Сирената и неговите бели и сиви светлини изчезнаха, музиката се задържа, заглъхваше и ставаше все по-слаба, но беше с него, все така властна. Една нота, тънък колеблив звук, надживя останалите. На трийсетина километра от града той все още я чуваше, смесена с по-дълбокия свисък на вятъра. Накрая осъзна, че звукът идва от собствените му устни.