Смъртта на светлината [bg]

Танцът… страховит танц… безформени сенки… О, но колко красиво беше! Движеха се, потапяха се, гърчеха се. Стени от сив пламък. Колко по-добри от прашинките бяха тези танцьори — имаха форма, а музиката им бе песента на града Сирена.

Безутешност. Празнота. Развала. Самотен барабан, биеше бавно и глухо. Самота. Самота. Самота. Нищо нямаше смисъл.

— Дърк?

Беше гласът на Гуен. Той тръсна глава и извърна поглед от стените.

Тя лежеше в тъмното. Беше нощ. Нощ. Денят някак си си бе отишъл.

Гуен — не беше спала — го гледаше.

— Съжалявам — каза тя. Казваше му нещо. Но той вече го знаеше, знаеше го от мълчанието ѝ, знаеше го от… от барабана навярно. От Крайн Ламия.

Той се усмихна.

— Изобщо не забрави, нали? Не е въпрос на забравяне. Има причина изобщо да не махнеш… — Посочи.

— Да — каза тя. Надигна се в леглото, завивката се смъкна около кръста ѝ. Джаан беше разтворил предницата на дрехата ѝ, тъй че меките извивки на гърдите ѝ се виждаха. На мигащата светлина плътта беше бледа и сива. Дърк не изпита възбуда. Ръката ѝ посегна към нефрита и среброто. Тя докосна гривната, погали я, въздъхна. — Никога не помислих да… не знам… казах каквото трябваше да кажа, Дърк. Бретан Брайт щеше да те е убил.

— Може би така щеше да е по-добре — отвърна той. Не с горчивина, а някак смутено и леко разсеяно. — Значи никога не си мислила да го напуснеш?

— Не знам. Как да знам какво съм искала? Канех се да опитам, Дърк, наистина. Но изобщо не вярвах всъщност. Казах ти това. Бях искрена. Това не е Авалон и ние сме се променили. Не съм твоята Джени. Никога не съм била, а сега по-малко от всякога.

— Да. — Той кимна. — Помня карането ти. Как беше стиснала лоста. Лицето ти. Очите ти. Имаш нефритени очи, Гуен. Нефритени очи и сребърна усмивка. Плашиш ме.

Извърна очи от нея, към стените. Светлинни фрески се движеха в хаотични фигури в такт с безплътната дива музика. Призраците някак си се бяха махнали. Беше изместил погледа си от тях за миг, а всички те се бяха стопили и се бяха махнали. Като старите му сънища.

— Нефритени очи ли?

— Като Гарс.

— Гарс има сини очи — каза Гуен.

— Все пак. Като Гарс.

Тя се изсмя тихо и простена.

— Боли, когато се смея. Но е смешно. Аз като Гарс. Нищо чудно, че Джаан…

— Ще се върнеш ли при него?

— Може би. Не съм сигурна. Би било много трудно да го напусна тепърва. Разбираш ли? Той е избрал окончателно. Когато е насочил лазера си срещу Гарс. След това, след като се е обърнал срещу своя тейн и крепост, и свят, не мога просто… разбираш. Но няма да се върна при него като бетейн, никога вече. Ще трябва да е повече от нефрит и сребро.