Смъртта на светлината [bg]

— Джаан ми каза — отвърна тя малко рязко. — За след това също… онова, което направил на Мирик. — Намръщи се. — Мислех, че го ударих доста добре, когато паднахме. Ти видя, нали? Стори ми се, че му счупих челюстта, ако не са били пръстите ми. Но той дори не забеляза.

— Да.

— Кажи ми за… знаеш, за след това. Джаан някак си само го нахвърли грубо. Искам да знам всичко. — Гласът ѝ беше уморен и изпълнен с болка, но той не можеше да ѝ откаже.

И ѝ заразказва.

— И той насочи пистолета си срещу Гарс? — каза тя в един момент. Дърк кимна и Гуен затихна отново.

Когато свърши, Гуен беше много смълчана. Очите ѝ се затвориха за миг, отвориха се отново, после се затвориха и не се отвориха повече. Лежеше кротко на една страна, присвита като ембрион, стиснала ръцете си в юмручета под брадичката. Докато Дърк я гледаше, очите му неволно се спряха на лявата ѝ ръка, студеното напомняне на нефрита и среброто, което тя все още носеше.

— Гуен — промълви той. Тя отвори очи — за много кратко — и поклати глава в безмълвно „Не!“ — Ей! — каза той, но клепачите ѝ отново бяха стиснати и тя потъна в себе си, а Дърк остана сам, с нейния накит и своите страхове.

Стаята бе плувнала в слънчева светлина или онова, което минаваше за слънчева светлина тук на Ворлорн; залезните багри на ранния следобед се хлъзгаха косо през прозореца и прашинки се рееха лениво през широкия лъч. Светлината падаше така, че само едната страна на постелята бе осветена; Гуен лежеше наполовина в нея и наполовина в сянка.

Дърк — повече не проговори на Гуен, нито я погледна — се усети, че наблюдава шарките, които светлината правеше по пода.

В центъра на стаята всичко беше топло и червено и точно там танцуваше прахта, носеше се от тъмното и ставаше за кратко алена, за кратко — златна, хвърляше малки сенки, докато отново се изсипеше от светлината и изчезнеше. Дърк вдигна ръка и я задържа изпъната… колко? Минути? Часове? Ставаше все по-топла и по-топла, прахта се вихреше около нея, сенки се изсипваха като вода, щом потръпнеше и обърнеше пръстите си; слънцето бе дружелюбно и познато. Но изведнъж си даде сметка, че движенията на дланта му, като безкрайните вихрушки прах, нямат никаква цел, никаква форма и никакъв смисъл. Музиката бе тази, която му го каза; музиката на Ламия-Байлис.

Отдръпна ръката си и се намръщи.

Около големия център на светлина и живот имаше тънка извиваща се граница, където слънцето грееше през преградата на прозореца от черно и кърваво боядисано стъкло. Или се бореше да проникне. Беше само една малка граница, но затваряше от всички страни страната на вихрещата се прах.

Отвъд нея бяха черните ъгли, кътчетата на стаята, където Търбуха и Троянските слънца никога не достигаха, където дебели демони и фигури от кошмарите на Дърк се присвиваха тайно и дебнеха, вечно скрити от поглед.

Усмихнат, Дърк потърка брадичката си — четина покриваше бузите и челюстта му и вече започваше да го сърби, — огледа тъмните ъгли и пусна отново музиката на Даркдаун в душата си. Как изобщо я беше изключил, не знаеше, но ето че тя се върна и зазвуча навсякъде около него.