Смъртта на светлината [bg]

Но това вече не беше новина. Светът бе открит наново.

Вторият откривател беше Силия Марсян. Нейният „Ловец на сянката“ обиколи тъмната планета за един стандартен ден, през поколението на междуцарствието, последвало Колапса. Но самотникът нямаше нищо за Силия, само скала, лед и вечна нощ, тъй че скоро тя си продължи по пътя. Но обичаше да дава имена и преди да напусне, даде име на света. Назова го Ворлорн. Така и не обясни защо, нито какво означава това, и той си остана Ворлорн. А Силия продължи към други светове и други истории.

Клерономас беше следващият посетител, в см-46. Проучвателният му кораб направи няколко кратки прехода и картира боклуците. Планетата разкри тайните си пред сензорите му. Беше по-голяма и по-богата от повечето светове, откри той, със замръзнали океани и замръзнала атмосфера, чакащи освобождението си.

Някои твърдят, че Томо и Валберг първи кацнали на Ворлорн, в см-97, в безумния си стремеж да прекосят галактиката. Истина ли е? Вероятно не. Всеки свят в човешкото пространство има история за Томо и Валберг, но „Сънуващата курва“ така и не се е завърнала, тъй че кой може да знае къде е кацнала?

По-късните наблюдения съдържаха повече факти и по-малко легенда. Беззвездна, безполезна и само бегло интересна, Ворлорн започна редовно да се отбелязва на звездните карти на Предела, рояка от рехаво населени светове между пушливо-тъмните газове на Булото на Изкусителя и самото Велико Черно море.

После, в см-446, един астроном на Волфхайм превърна Ворлорн в предмет на проучванията си и за първи път някой си направи труда да свърже всички координати. Точно тогава нещата се промениха. Астрономът волфман се казваше Инго Хаапала и той излезе от компютърната си зала неудържимо възбуден, както става често с волфманите. Защото Ворлорн щеше да има ден… дълъг ярък ден.

Съзвездието Колелото на огъня грееше на всяко небе на външните светове; чудото бе известно навътре чак до Стара Земя. Център на образуванието бе червеният супергигант Пъпа, Адското око, Дебелия Сатана — имаше много имена. В орбита около него, на еднакво разстояние една от друга, подредени изрядно като топчета за игра от жълт пламък, търкалящи се около единствената вдлъбнатина, бяха останалите: Троянските слънца, Децата на Сатаната, Адската корона. Имената бяха без значение. Важно беше самото Колело, шест жълти звезди със средна големина, отдаващи почит на своя огромен черен господар и едновременно най-невероятната и стабилна многозвездна система, откривана някога. Колелото беше тридневна сензация, нова загадка за човечеството, отегчено от старите загадки. На по-цивилизованите светове учените предлагаха теории, за да го обяснят; отвъд Булото на Изкусителя около него се разрасна култ и мъже и жени заговориха за изчезнала раса на звездни инженери, преместили цели слънца, за да си построят монумент. Научна спекулация и суеверен култ кипяха трескаво няколко десетилетия и след това започнаха да заглъхват. Много скоро проблемът беше забравен.