![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Един демон стоеше близо до тях, на по-малко от седем метра. Джейк беше прав, тия неща май въобще не виждаха. Но на слуха им му нямаше нищо. Ако тръгнеха срещу този, макар и сам и невъоръжен, щеше да им е последното геройство в живота.
— Имам идея… — рече Бул.
Другите двама станаха доста неспокойни, когато той извади от ризата си пръчка динамит.
— Това откъде го взе? — попита Хънт, без да пита за какво я е пазил.
— Откъде мислиш? — Бул се ухили, затършува в джоба си и измъкна фитил и клечка кибрит. Извади и ножа, който винаги носеше в ботуша си. Другите не продумаха от страх, докато Бул слагаше фитила и завързваше пръчката за ножа си. Драсна клечката в наболата си брада и запали фитила.
Преди Хънт и Бронк дори да продумат, той изскочи от прикритието им и се затича към извънземния. Скочи на гърба му, а чудовището направи опит да се обърне. Бул заби ножа си във врата му или каквото там беше, под корубата, скриваща главата. Погледна ги с победоносен поглед преди динамитът да се взриви. И той, и създанието изчезнаха в облак черен дим.
Другите се наведоха, когато ударната вълна премина над прикритието. Щом пушилката се разнесе двамата мъже вдигнаха глава. Не се виждаше нищо разпознаваемо.
— Вая кон Диос… — промълви Бронк и се прекръсти. — Бог да те пази. Идиот.
— Амин! — Хънт предпазливо се изправи. — Хайде. — Той подаде ръка на Бронк. — Битката още не е свършила, да се набутаме вътре. И ти, и аз не сме родени да мрем в леглата си…
Емет наблюдаваше ожесточената битка долу. Дъхът му спираше всеки път, когато някои от хората падаше или се появяваше чудовищната форма на още един извънземен. Беше чел истории за герои, за хора като дядо му — дори истории за хора, които се борят с чудовища.
Но беше нещо съвсем различно да вижда със собствените си очи как мъжете падат, покрити с кръв, как крещят от болка, как стрелбата на огнестрелните оръжия разцепва тъпанчетата му, както и отвратителното пищене на извънземните, миризмата на барутен дим и горяща растителност… Всичко това нямаше нищо общо с историите. Нищо!
Очите на Емет се насълзиха, когато си спомни как дядо му заминаваше с шерифските наместници и го оставяше сам, защото е твърде опасно да го води със себе си. Казваше му, че е твърде млад. Искаше постоянно да го пази от истината… твърде ужасна, за да я понесе едно дете.
Но дядо му наистина ли мислеше, че е такова дете, та да не разбира, че един ден дядо му може да не се прибере… че ще остане сам-самичък в целия свят?
Сто пъти по-добре беше да отиде с него, да понесе всички несгоди, да види целия ужас, отколкото да чака у дома и никога да не знае дали това не е денят, в който дядо му няма да се върне. Емет не знаеше дали сълзите, които замъгляват очите му, бяха от скръб или от гняв. Избърса ги и тръсна глава. Кучето, легнало до него, ненадейно се изправи и заръмжа. Емет свали далекогледа и проследи погледа на животното. О, не…
Един от извънземните се катереше по скалите под момчето.
Емет пъхна далекогледа в ризата си и хвана кучето, като се опитваше да го накара да седне.
— Тихо! — прошепна паникьосано момчето.
Само че при този звук извънземният вдигна глава и ги видя. Веднага стреля със светлинното си оръжие и уцели скалата до Емет. Момчето и кучето побягнаха в различни посоки.
Емет затърча надолу по хребета, като търсеше къде да се скрие. Видя малка, тясна цепнатина в скалите, мушна се в нея и опря брадичка в коленете си. Задържа дъха си в тишината и се опита да разбере дали извънземният го е проследил. Моля те, Боже, помисли си той, когато спомените от парахода го заляха и очите му отново се насълзиха, не му давай да ме хване, моля те, моля те!
Емет изкрещя, когато лицето на чудовището се показа право пред него и се опита да си проправи път между камъните, а челюстите му тракаха страховито.
Емет се сви назад, макар да виждаше, че главата на звяра е твърде голяма, за да мине през процепа. Момчето изхлипа от страх, когато пред очите му оживяха образи от премеждията в парахода… демонът, който почти го уби, но вместо това уби пастор Мийчъм.
Гръдният кош на извънземния се отвори и подобните на ластици малки ръце започнаха да се разгъват, да посягат в цепнатината, за да го сграбчат и да го издърпат навън…
„Бъди мъж“, беше му казал господин Долархайд. Последния път той беше просто уплашено хлапе, даже забрави, че има нож — и заради това пасторът загина, докато се опитваше да го спаси…