![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Окъпан в зарево от ада, Луцифер Светлоносеца се изплю в морето от злато.
— Връщай се в ада… — промърмори Джейк и се обърна.
Отърси се от ярката светлина, заслепила очите му, и от пелената кошмари в главата си, докато крачеше към Долархайд, който се опитваше да се изправи. Тялото на Джейк вече не трепереше, но земята под него — да.
Той помогна на Долархайд да се изправи, но земята се тресеше все по-силно и все по-бързо. Полковника се подпря на стената, за да не падне.
— Старци… — рече Джейк като се подсмихва лукаво.
Долархайд го изгледа злостно и посочи кораба.
— Къде е Ела?
Джейк вдигна глава и в миг осъзна, че корабът всеки момент ще отлети.
Странното оборудване наоколо — разни тръби и подпори или се скриваха в кораба, или с трясък падаха на земята. Шлюзовете се затваряха един по един. Корабът се тресеше, сякаш с нетърпение чакаше да се отскубне от земята.
Но Ела още не е излязла. Защо?
— Трябва да тръгваме — рече Долархайд.
Джейк поклати глава, втренчен в кораба.
— Не и без Ела.
От стените се свличаха скали и отломки, от тавана западаха камъни.
— Джейк! — рече Долархайд, докато отломките валяха край тях като дъжд. — Свърши ни времето!
Долархайд се опита да го издърпа, но Джейк се възпротиви, впримчен в още един невъзможен избор, както когато Ела влезе в кораба. Тогава трябваше да я прикривам — нямах избор. Но сега…
Този път Долархайд го лиши от избор.
— Казах да мърдаш! — ревна Полковника и блъсна Джейк към тунелите, тъкмо когато парче с размерите на кон падна от тавана между тях и кораба.
Джейк хвърли бърз поглед през рамо. Няма връщане назад. Ела се опита да му го каже… може би през цялото време се беше опитвала. Сигурно е знаела, че няма да излезе жива от кораба — не е възнамерявала да остане с него, дори за малко… нито пък да му позволи да я последва в нейния път.
Все съм губещият!
Джейк кимна на Долархайд, когато стигнаха до началото на тунела, и двамата се затичаха.
Отвън хората бягаха от каньона пеша и на коне, сякаш бягат от най-чудовищното земетресение, което са преживявали — земята се тресеше, а стените на платото започнаха да се срутват.
Докато Джейк и Долархайд бягаха към дневната светлина, дълбоко в платото двигателите на кораба се задействаха и освободиха вълни енергия, които с рев изпратиха облак горещина и взривена скала след двамата мъже, тичащи по тунела.
Двамата успяха да излязат навън секунда преди задушаващия облак газове и прах да ги настигне. Силната струя ги метна встрани. Разтърсени, ала живи те се изправиха и затичаха по стръмното дере.
Зад тях входа на тунела се срути, но те дори не се обърнаха да погледнат.
Джейк и Полковника спряха да тичат, едва когато стигнаха до края на дерето. Долархайд спря пръв, наведе се и подпря ръце на коленете си, докато се опитваше да поеме глътка въздух.
Джейк спря до него и се обърна. Едната страна на платото се срина лавинообразно в дерето, погреба тунела и блокира всякакъв вход или изход от подземния свят.
Виковете на оцелелите хора звучаха глухо в ушите му. Долархайд го побутна и му посочи нещо.
Джейк погледна навреме, за да види, че това, за което се жертваха, за което се биха и умираха, все пак не се случи — корабът безпрепятствено се издигаше, а под него платото се сриваше. Корабът се изтръгна от прегръдките на земята и се понесе в небето, нагоре и нагоре…
— Не… — прошепна Долархайд.
След всичко, което направиха, след всичко, което изгубиха… Не може просто така да се измъкне!
Джейк, Долархайд и оцелелите хора съзерцаваха небето — всички гледаха как извънземния кораб се смалява с всяка изминала секунда… Бяга!
Ела… Сигурно са я хванали и са я спрели… Трябваше да съм с нея. Защо, Ела?
Ела…
Ела достигна до сърцето на кораба, до източника на енергия. Усети как двигателите на кораба започват да работят, изтърпя вибрацията, която заплашваше да разкъса кораба и тялото й, докато машината се бореше да се изтръгне от дупката, където се криеше от човешки погледи. Сега вече се издига, все по-високо и все по-бързо — скоро ще преодолее земното притегляне и ще се включи устройството за свръхсветлинно пътуване.
Но има още време. Тя стисна устни. За един дълъг миг очите й бяха затворени — молеше се за решителност. Простото оцеляване никога не е достатъчно — смъртта не струва нищо… Да не позволи случилото се на нея и на хората да се случи, където и да било другаде, винаги е бил единственият й избор.