Окото на времето [bg]
- Автор: Бакстер Стивен М., Кларк Артур Чарльз
- Серия: Една одисея във времето #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545855959
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Окото на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Ако монголите го бяха претърсили, щяха да открият в него найлонова торбичка с вода, благодарение на която бе оцелял тези три дни и три нощи. И още нещо, заради което бе заложил живота си. Залог, който се надяваше да му осигури жадуваната разплата.
Той знаеше много повече за монголите, отколкото Сейбъл, бе израсъл с историите за тях и бе разчитал да се възползва от тези си знания. Беше чувал и за зловещия обичай на Чингис да заравя враговете си под пода на юртата си. Ето защо, след като успя да предаде максимално количество сведения на Кейси, Коля се опита да облекчи съдбата си, като подхвърли на Сейбъл идеята с небесния „княз“. Всичко, на което разчиташе, бе да го напъхат тук долу, в мрака, само на метър от Чингис хан, но да не му отнемат онова, което бе скрил в себе си.
На борда на „Союз“ нямаше гранати, които биха били идеални за целта. Но пък бяха останали неизползваните експлозивни снадки. Монголите естествено нямаха никаква представа за какво могат да послужат. Сейбъл щеше да ги познае, разбира се, но тя бе твърде погълната от собствената си арогантност и гледаше на Коля от висините на новото си положение. Смяташе го за наивен глупак. Това му осигури жадуваната възможност да поработи върху снадките и да измайстори едно съвсем простичко приспособление, с което да ги възпламени.
Оставаше само да чака настъпването на подходящия момент. Три дни, които сякаш бе преживял след смъртта си. Но колкото и да беше странно, тялото му продължаваше да функционира, до поема и отделя течности. Сякаш не знаеше, че е обречено.
Три дни. Какво пък, руснаците бяха търпелив народ. Дори имаха поговорка: първите петстотин години са винаги най-трудните.
Зазоряваше се. Македонците се размърдаха, кашляха, търкаха си очите, ставаха да пикаят. Абдикадир приседна. Сивкаворозовото небе бе странно красиво, слънчевите лъчи багреха долния край на ниските облаци.
Но утринното спокойствие продължи само още няколко минути.
Рано призори и късно вечер бяха най-опасните моменти за всеки войник — очите се изморяваха да се нагодят към бързо менящата се светлина. И точно в този момент на максимална уязвимост монголите удариха.
Бяха се приближили съвсем безшумно към позициите на македонците. И ето че изведнъж екнаха сигнални тръби, раздумкаха се бойни тъпани и монголите се хвърлиха в атака със свирепи викове. Тази внезапно изригнала какофония от звуци целеше да смрази кръвта, сякаш от тъмнината се приближаваше не човешка, а някаква неизмерима сила на природата, като потоп или свличащи се земни маси.
Но само миг по-късно се извисиха и плътните звуци на македонските тръби. Войниците се завтекоха към позициите си. Чуха се отривистите команди на офицерите: „Строй се, задръж позицията, не отстъпвай!“
Александър, разбира се, беше подготвен за този ход на противника. Дошло бе време да задейства своя капан.
Абдикадир зае място на три реда от предната линия. От двете му страни се подредиха изнервени британци. Той улови погледа на един от тях, смигна му и бавно вдигна автомата.
Видя първия нападател през процепа на мерника.
Този път в центъра на атаката бе разположена тежката конница, а леката я следваше отзад. Ризниците на ездачите бяха изработени от биволска кожа, а металните им шлемове имаха качулки, които скриваха врата и ушите. Всеки носеше по няколко оръжия — два лъка, три колчана, копие с остър закривен край, секира и крива сабя. Дори конете бяха облечени в броня — широки кожени покривала пазеха страните им, а на главите им се мъдреха метални шапки. Така отрупани с оръжия, монголите приличаха по-скоро на насекоми, отколкото на хора.
Но този път ги очакваше изненада. Прозвуча сигнал на тръба и върху стените на Вавилон се показаха лъконосци и обсипаха врага с дъжд от стрели.
Литнаха още стрели, този път със запалени върхове. Бяха насочени към заровените в плитки шахти под земята купчини слама, накисната в катран. Лумнаха ярки огньове, гъст черен дим застла бойното поле. Чуха се изплашени викове, цвилене на пощурели животни. Ала въпреки изненадата и нарастващия брой на жертвите атаката не спря.
За втори път монголската конница се сблъска с македонските редици.
Този път отстъпи почти цялата линия — беше неизбежно под натиска на хилядите нападатели.