Лятото на ангелите [bg]

— Страхотно, миличка, благодаря ти! — изправям се и връчвам картата на баща й. — Най-добре стойте вътре известно време. Насам идват още агенти и полицаи.

— Разбира се. Надявам се… — той преглъща с мъка и придърпва дъщеря си в плътна прегръдка. — Надявам се да я намерите жива и здрава.

Кас ни пресреща между къщите.

— Хановериан е тук, ще остане с госпожа Дъглас. Накъде сме тръгнали?

— Трябват ни по-големи фенерчета, ако ще влизаме в гората.

Тя подсвирва на един от униформените полицаи и не след дълго сме се втурнали сред дърветата с тежки „Маглайт“ и обещание за подкрепление веднага щом пристигне. Би трябвало да го изчакаме, но един поглед към изражението ми и Едисън решава да ни позволи да действаме. Разделяме се на две двойки, държим ниско и фенерчетата, и извадените и насочени към земята пистолети.

Гората не е същата като у дома, където дърветата са преплетени и бодливи, и намушкват небето. Тези тук са по-масивни, клоните им не са така склонни да те удрят и закачат. Не говорим, околностите огласява само пъшкането ни. Шумът от предната страна на къщите се лее зад нас, чуват се само странни откъси от разговори без думи. Прецапваме през потока — плитък, но твърде широк за прескачане — и пренебрегваме неудобството от жвакащите обувки, докато се озъртаме за каменната камара, спомената от момичето. Изминали сме поне миля, преди да я видим, и там завиваме надясно. Купчината гуми се появява доста бързо след нея.

Продължавате направо наистина дълго време, каза малката и предвид колко сме се отдалечили вече, даже малко се притеснявам. Двамата с Едисън водим и аз избирам темпото, извърнали сме се в противоположни посоки, за да имаме поне миг време, ако Кара се опита да ни издебне.

Три километра по-късно чуваме нечии писъци и женски глас, който крещи. Вече тичаме и най-сетне пред нас се вижда полянка. Забавяме ход, колкото смеем, опитваме се да бъдем тихи, но навред има сухи клончета, все едно е заложен шумов капан.

— Не се доближавайте! — крещи жената в бяло, сграбчва Нишел за врата и секва писъка й. Пистолетът й се люлее точно до лицето на момичето.

Изключвам фенерчето и го пъхам в гайките на колана на кръста си.

Едисън въздъхва, но кимва, после дава знак на Стърлинг и Кас да тръгнат в различни посоки. Той самият се настанява, приклекнал, зад едно от дърветата, за да мина покрай него.

— Кара — подвиквам. — Кара, аз съм, Мерседес! Знам, че не искаш да нараниш Нишел.

— Аз я спасявам! — отвръща похитителката с глас, все още приглушен от празната бяла маска. — Те ще я наранят. Те винаги нараняват!