Лятото на ангелите [bg]

— Хайде, Стейсия, стани. Просто ще… — чичото млъква внезапно.

Емилия хленчи:

— Тя е в къщата!

— Махайте се оттам. Веднага!

Стърлинг ме гледа ококорена, но държи телефона си близо до микрофона, а приложението за запис свети.

В тишината гръмва изстрел, последван от изпъшкване и два писъка.

— Емилия, БЯГАЙ! — крещя през тътена на следващите изстрели. Сега вече пищи само момичето. Не знам дори дали ме е чула.

— Спри — нарежда приглушен глас в слушалката. — Вече си в безопасност. Всичко ще бъде наред!

— Емилия!

Чува се шум от борба и Емилия се разпищява отново, зверски и жалостиво, до кървене в гърлото, а после…

Още един изстрел и тежко тупване.

— Не, не, не! — стене гласът. — Не, не трябваше да става така. Не. НЕ! Трябваше да си В БЕЗОПАСНОСТ! Аз те СПАСЯВАМ! — Убийцата пищи и викът й заглъхва в задавено хриптене. Почти не чувам стъпките. Паузите между тупванията подсказват, че тя тича и, мамка му, полицията още не е пристигнала, няма да дойдат навреме да я спрат!

— Кара! — крещя и се питам дали ме чува. — Кара, Мерседес е! Помниш ли ме?

Единственото, което достига до мен обаче, са измъчените стенания на някой все още жив. Със стичащи се по обезкръвените бузи сълзи, Стърлинг обяснява на дежурния полицай да прати линейки.

Твърде много минути по-късно чуваме пристигането на полицаите, които проверяват къщата.

— Имаме оцелял! — вика единият и някой настъпва телефона на Емилия, преди да чуя кой е извадил късмет.

Карам с над сто и шейсет километра в час в зона с ограничение седемдесет, но не успявам да пристигна навреме.

Когато спираме с пищящи гуми пред къщата на Андерс, навсякъде мигат буркани и сипват сол в рани, които са много пресни и болезнени. На алеята има две линейки и докато търчим към входната врата, двама санитари изкарват оттам носилка.

На нея има мъж. Братовчедът на бащата на Емилия — Линкълн Андерс.

— Момиченцето! — викам им задъхано.

Единият от тях клати глава и продължават към линейката.

На вратата има полицай и той едва хвърля поглед на документите ни.

— Жената и момичето са били мъртви, преди да паднат на земята — обяснява ни той. — Жената е застреляна право в сърцето, момичето е улучено в главата, от упор.

— Говорехме с нея по телефона — казва Стърлинг с треперещ глас. — Тя забеляза заподозряната, обади ни се и отиде да събуди чичо си и приятелката му. Опитваха се да напуснат къщата.

— Защо ви се е обадила? Защо не е звъняла в полицията?

— Родителите й бяха убити на трети… — разтривам лицето си с длани. — Беше доставена в моята къща и й дадох телефона си, ако някога има нужда от мен. Видяла е същата жена отвън и тук.

— Значи ти си онази…?

Стърлинг, честен кръст, съвсем буквално му изръмжава и полицаят се изчервява.

— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той припряно. — Дежурният каза, че обаждането идва от ФБР и не знаехме защо, това е всичко. Видяхме статията във вестника.