Лятото на ангелите [bg]

1

Пътищата около Вашингтон рядко притихват по което и да е време на деня, но малко след полунощ в горещия летен четвъртък движението по Междущатска магистрала 66 е оскъдно, особено след като преминеш Шантили. Шевон седи до мен в колата и не спира да бърбори за джаз клуба, откъдето току-що си тръгнахме, за певицата, която специално отидохме да видим и колко е чудесна, а аз кимам и хъмкам в паузите. Джазът не ми е съвсем по вкуса — предпочитанията ми клонят към по-стабилния ритъм — но Шевон го обича и планирах вечерта като извинение, задето напоследък ми се наложи да отменям няколко срещи с нея заради работа. Майките — последният ми чифт приемни родители — все повтаряха, че връзките изискват съзнателно усилие. По онова време просто не осъзнавах колко много усилия са имали предвид.

Работата ми не подпомага предварителното уреждането на срещи, но се старая. Шевон също е агент във ФБР и теоретично би трябвало да разбира ограниченията на номадския ни живот, но тя работи като преводач в „Контратероризъм“ — на бюро от понеделник до петък и от осем до четири и половина; невинаги си дава сметка, че длъжността ми в „Престъпления срещу деца“ няма нищо общо с този график. През последните шест месеца връзката ни е доста нестабилна. Щом това прави Шевон щастлива, все мога да издържа една вечер с музика, която не ме интересува.

Неспирният словесен поток на приятелката ми се измества към работна тематика и хъмкането ми става малко по-разсеяно. През цялото време си говорим за нейната работа — не обсъждаме подробности за преводите й, но тя ми разказва за колегите си, за крайните срокове, като цяло все подробности, които няма да накарат „Вътрешни разследвания“ да души за пробиви в сигурността — но никога не говорим за моите случаи. Шевон не желае да слуша за ужасиите, които хората причиняват на децата, нито за ужасните типове, които правят такива гадости. Свободна съм да говоря за колегите си, за шефа на екипа ни и семейството му, но тя се изнервя дори ако спомена шегичките, които си устройваме в службата, докато папките по бюрата ни са пълни с кошмари.

През последните три години съм свикнала с тази неравнопоставеност в отношенията ни, но не мога да си затворя очите за нея.

— Мерседес!

При това внезапно повишаване на тона се вкопчвам и обхождам с поглед тъмното шосе пред нас, но съм твърде добре тренирана, за да позволя колата да кривне заради стряскането ми.

— Какво? Има ли нещо?

— Слушаше ли ме изобщо? — пита недоволно Шевон, вече без да повишава глас.

Честно казано — не, но нямам намерение да си призная.

— Шефовете ти са нагли задници, които не биха различили пущу от фарси, ако ще животът им да зависи от това, и трябва или да ти се махнат от главата, или да се научат сами да си превеждат.