Лятото на ангелите [bg]

— Ранена е — признавам. — Но ще се оправи. Щом види, че си жива и здрава, и двете отивате в болницата. Татко ти вече е там. Не знам какво е неговото състояние обаче. Беше в линейката още преди да стигна до къщата.

Из гората започват да се разнасят шумове, викове и имената ни. Кас прибира телефона си в джоба, както стои на стража над тялото на Кара.

— МАРКО! — провиква се с пълен глас и между дърветата се разнася стреснат смях.

— Глупави федерални! — крясва някой. — Онзи, който търси, той трябва да вика „Марко“!

— Не мога да кажа „Поло“, ако не си достатъчно умен да кажеш „Марко“ преди това.

Нишел се кикоти, въпреки че първоначално ми се струва смутена.

— Нишел, наистина се радваме, че си добре — уверявам я аз. И на мен самата ми е весело. — Заради това известно време ще се държим доста глупаво. Нали нямаш против?

Тя кима със свенлива усмивка.

На полянката пристига малка орда — предимно униформени полицаи, придружени от неколцина агенти. При нас веднага идва жена полицайка и се усмихва на момиченцето.

— Здравей, Нишел. Аз съм полицай Френдли[46]. Помниш ли ме?

Отнема минута, после момиченцето се изкикотва отново.

— Ти изнесе урок в училище. Каза, че наистина се наричаш „полицай Френдли“.

— И е точно така — жената посочва табелката с името си. — Хана Френдли. Докато те търсехме, от болницата се обадиха на майка ти. Татко ти ще се оправи. И ще ги видиш и двамата съвсем скоро!

Нишел поглежда към Кара, но стена от полицаи вече е скрила тялото.

— Аз… аз…

— Всичко е наред, Нишел, можеш да ни попиташ каквото си искаш.

— Не съм направила нищо лошо, нали? Тя не ме отведе, защото съм била лоша?

— Нищичко не си сбъркала! — отвръщам уверено. — Тази жена е живяла тук като малка. Баща й беше лош човек и я нараняваше — и понеже много се разстрои тази вечер, тя си помисли, че родителите ти те нараняват, понеже живеете в същата къща. Не си направила нищо лошо, родителите ти — също. Честна дума!

Нишел изучава лицето ми, все едно го запечатва в паметта си, тъмните й очи се задържат на белезите, които получих, когато бях само година по-голяма от нея, и накрая кима.

— Добре. А сега може ли да си ида у дома?

— Определено — съгласява се полицай Френдли и й подава ръка. Нишел се хваща за нея и позволява да я отделят от мен и Стърлинг. Илайза ми помага да се изправя, понеже коленете ми леко поддават и не съм сигурна, че вината е само в клечането.

И въпреки че сигурно не трябва, в крайна сметка се пъхвам между полицаите да коленича до Кара, на безопасно разстояние от локвата кръв, която се разтича под тила й. Над яката на белия й гащеризон се подава тънка златна верижка. Намирам по-здраво на вид клонче, закачам верижката и внимателно дърпам, докато извадя от деколтето медальон с форма на сърце.

— Някой да има ръкавици?

Един от агентите от екипа на Канг коленичи срещу мен и си е сложил ръкавици.

— Трябва да вдигна нещо ли?

Показвам му клончето и разлюлявам медальона.

— Искам да видя какво има вътре в него.

Агентът улавя накита и го отваря внимателно. От едната страна е сложена снимка на тийнейджърката Кара с нейното чисто бяло мече на фона на червени завеси. Фотокабинка, предполагам. Тя се усмихва и косата й е изсветляло червена с руси корени — цветът, в който я е боядисал баща й, избледнява. От другата страна има изрезка от вестник с моето лице и ореол, нарисуван с лъскаво златно мастило.

Коремът ми изкурква и се заставям да преглътна спазмите на гаденето. Изхъхрям:

— Можете да го затворите, благодаря.

— Това разумно ли е? — пита Кас сухо.

Въпросът, който отец Брендън ми зададе, се юрва през мислите ми.

Откъде знаем, че не причиняваме повече вреда, отколкото добро?

— Мерседес, преди девет години си я спасила и направи всичко по силите си да я спасиш отново и днес. Случилото се през този период не е по твоя вина. Не е и твоя отговорност.

— Тя е пострадала в системата.

— Ти също.

При тези думи поглеждам приятелката си, но тя ми се зъби отвисоко, непоклатима.

— Виж, никога не си ми казвала, не те питам и сега, но не съм толкова глупава, че да не се досетя за някои неща, знаеш ли? Наясно съм, че си била в приемни домове години наред, но единственият, за когото говориш, е последният. Да не смяташ, че не мога да прочета между редовете какви гадости са ставали в другите?

— Само един беше наистина ужасен — признавам. — През останалото време ме местеха, понеже семейството ми все се опитваше да ме върне.