Лятото на ангелите [bg]

— Да знаеш — хрипти Едисън през стиснати зъби, — вече наистина ще си мислят, че спим заедно!

Стягам здраво първия възел над раната от куршума и той изръмжава.

— Как е? — пита Стърлинг с треперещ глас.

— Ще трябва да го вдигнат. Хеликоптерът не може да кацне, а и той не е способен да ходи. Прекалено далеч е да го носим.

— Така ли ще ми кажеш, че съм дебел?

— Така ще ти кажа, че чуя ли още една шега, и те зарязвам под нежните грижи на Прия!

Задникът ми се хили насреща, честна дума!

— Бях модел на въздържанието, когато тя пострада.

— Това не означава, че ще следва примера ти.

Той се мръщи срещу пулсиращата вълна на болката, мускулите му подскачат под дланите ми.

— Права си.

Морски пехотинец в пълно снаряжение се спуска от летящия над нас хеликоптер.

— Някой ранен? — вика той.

Кас го хваща за лакътя и го бута към нас. Пехотинците, ако правилно си спомням, всъщност нямат медицински персонал, но повечето отряди държат в състава си хора с известна медицинска подготовка. Войникът бързо проверява какво е положението под просмукалата се вече с кръв превръзка и завърта глава да поговори в радиото на рамото си. Втори пехотинец се спуска със сгъваема носилка и въжета.

— О, мамка му, не! — мърмори Едисън.

Чуквам го по челото с окървавените си пръсти.

— Ще го направиш и ще благодариш накрая! — предупреждавам го злокобно. А след това, понеже ми е брат и сме уплашени до смърт, заравям пръсти сред рошавите му къдрици. Не се отдръпвам, докато пехотинците го вдигат с плавно, отработено движение и го прехвърлят на подготвената носилка. Пренасят я до провисналите въжета и с поредица възли, които ми изглеждат по-скоро бързо завързани, отколкото здрави, поне за неопитното ми око, закачат и себе си, и Едисън. От хеликоптера ги прибират с лебедка. Последно виждам партньора си уморено и леко подигравателно да отдава чест на морските пехотинци, които го издърпват на борда.

Кас ме хваща за лакътя с две ръце и ме вдига на крака.

— Нишел! — напомня ми, докато хеликоптерът се отдалечава.

Вярно. Травмирано дете, което няма ни най-малка представа какво се случва.

Тя се е сгушила в Стърлинг, заровила е лице в корема й и раменете й треперят. Партньорката ми я масажира здраво между лопатките и по този начин я успокоява.

— Нишел?

Момичето завърта глава да ме погледне с едно око.

Прикляквам до нея, като се опитвам да не пипна и двете с окървавените си ръце.

— Ти си много умна и невероятно храбра! — казвам й. — Знаеше точно какво се опитваме да направим, нали?

— В началото не — прошепва тя в ризата на Илайза.

— Но се досети, нали? Беше толкова страшно, но ти се досети и ни помогна. Благодаря ти, Нишел! Съжалявам, че ти се случи всичко това, и много съжалявам, че първоначално изглеждаше, сякаш влошавам положението. И знаеш ли какво, майка ти е у вас и те чака, и много се притесняваше за теб!

Малката видимо се оживява. Не достатъчно да пусне Стърлинг, но поне вече виждам цялото й лице.

— Тя добре ли е? — пита трескаво. — Кървеше, но не видях колко зле е ранена…