Лятото на ангелите [bg]

Кас се измъква първа, зачервена като домат. От време на време е работила в екипа ни, но мисля, че никога не е участвала в хановерианска прегръдка.

Двете със Стърлинг се наместваме по-удобно в обятията на Вик, които носят усещането за роден дом.

— Простреляха Едисън в крака — прошепвам в сакото му.

— Знам. Ще отидем да го видим. Само трябва да дадеш показания и потегляме.

Което изискваше да се пусна.

Вик задържа ръка на раменете ми дори и когато най-накрая се изправяме стабилно, Кас се обажда на Уотс, за да дадем показания направо пред нея. Като цяло, нищо необичайно, особено в светлината на случилото се. Агент стреля със служебното си оръжие и заподозрян умира, така че „Вътрешни разследвания“ автоматично трябва да проведат разследване. Ще усложни нещата фактът, че присъствието ми на местопрестъплението е на границата на неприемливото, поискано е от отговорния агент, но технически е против правилата. Така че Уотс просто ни прекарва всичките през това заедно, скупчени около телефона като ученици по време на игра.

— Ще закарам колата на Едисън обратно в Куантико — заявява Кас, когато приключваме с обаждането. — Вие с Уотс можете да се смените в близките няколко дни, освен ако не ти трябва нещо от твоята точно сега.

Стърлинг свива рамене и признава:

— В момента дори ако ми трябваше нещо, нямаше да го знам какво е.

— Имате ли доверен агент, който може да закара колата на Уотс обратно до гаража? — пита Вик. — Така те просто ще се качат при мен.

— Разбира се. Тя оставя Куомо да я кара без особени притеснения, но той е още в гората. Ще му съобщя.

Стърлинг й връчва ключовете и се натъпкваме в колата на Вик за пътуването до „Бетезда“. Тихо е, плейърът гука с любимите му албуми на Били Холидей. Кръвта по ръцете ми започва да ме сърби, но ако се почеша или я разтъркам, ще наръся люспички из цялата кола. Която, разбира се, е виждала и по-лошо отношение от дъщерите на шефа ни, но все пак…

Донякъде запазването на кръвта се усеща като поклонение пред мъртвата и Кас я няма да ме овика за това.

— Чантите ни са в моята кола — обявява Стърлинг внезапно.

— Е, и?

— Карах до Стафорд без шофьорска книжка.

Завъртам се да я погледна на средната седалка. Тя отвръща на погледа ми с овчедушна усмивка и свива рамене.

И внезапно се скъсвам от смях, като си представям как се мъча да обясня на някой полицай защо караме с двеста километра в час без шофьорска книжка и я чувам да се киска и тя, и дори Вик се кикоти, понеже той също знае как кара Стърлинг, когато е решена да стигне до някъде бързо. Глупаво и идиотско е, и не мога да спра да се смея, докато смехът внезапно не прераства в сълзи и ето че ридая в рамото си, за да не си омацам в кръв цялото лице.

Божичко!

Стърлинг разкопчава колана си и се вмъква между предните седалки, като тромаво се навежда над конзолата в средата, за да ме притисне в нова прегръдка. Говори ми — гласът й е тих, не по-силен от този на Били Холидей всъщност, но дори не различавам думите. Прекалено много време ми отнема да осъзная, че е така, понеже говори на иврит и се чудя дали чете молитва, пее приспивна песен, или много мило ме кастри да взема да си извадя главата от задника.