Човек без куче [bg]

„Мислите ми съвсем полудяват — сепна се тя, щом влакът потегли рязко. — Има нещо много сбъркано в главата ми. Сякаш всякакви идеи и представи спокойно получават достъп до съзнанието ми. Трябва да поставя бариера, да спра цялата тази лудост. Трябва… вече не познавам собственото си съзнание, а какво… какво остава тогава от моето „аз“? Кой е човекът, който не познава кое?“

За да се измъкне от мъчителното състояние, Ева взе списанието, забравено на съседната седалка, и започна да го прелиства. Не прочете обаче и ред. Остана вглъбена във вътрешния си свят, изпълнен с ужас, и се обърна към Бога, в когото не вярваше.

„Помогни ми, Боже. Не ме оставяй да полудея. Нека поне разговорът със сестра ми да се превърне в крачка в правилната посока. Не ме наказвай повече за високомерието ми.“ През последните дни тази мисъл упорито се промъкваше в съзнанието й. Високомерието й. Непрекъснато се питаше дали загубата на Хенрик — или отсъствието му — не представлява доказателство за погрешната наредба на житейските й приоритети. Била е егоистка, предпочела е да се отдаде на кариерата, вместо на семейството си; дори не е преосмислила кое е по-важното. Медицинското й образование и интелектът безпогрешно й диктуваха да игнорира тези натрапчиви мисли, нормални за положението, в което се намира, но в глъбините на сърцето си Ева усещаше случващото се като уравнение, което доказва безпогрешността си с всеки изминал ден. Ето така изглеждаше равносметката на нейния живот. Получила си бе наказанието, задето години наред занемаряваше родителските си задължения.