Човек без куче [bg]

За двайсет минути резервира билет за влака и хотелска стая за три нощувки в Стокхолм. Влакът потегляше още същия следобед. Ако бе помолила Кристина и Якоб да отседне у тях, нямаше да й откажат, разбира се, но тя не искаше да притиска сестра си, а да намери път към нея съвсем внимателно. Още от малки двете сестри се чувстваха разделени от сериозни несъответствия в характерите. Ева реши да използва сегашната възможност за помирение, но да не прекалява с демонстрирането на близост. Предпазливостта е много важна. Не се обади да предупреди сестра си за идването си в Стокхолм. Ще й звънне утре от хотела. Ева не искаше да дава време на Кристина да обмисли внимателно думите си и да ги формулира наум. Когато над паметта се окаже прекалено силен натиск, беглите спомени се капсулират и стават недостъпни.

„Най-после — въздъхна Ева Хермансон Грунт и се пъхна под душа. — Най-после някакво раздвижване.“

Вътрешният й глас й подсказваше, че от това пътуване няма да излезе нищо хубаво. С Кристина от деца не можеха да общуват. Избягваха се като олио и вода. Ева го осъзнаваше, но не искаше да мисли за това. Остана глуха за предупрежденията на вътрешния си глас. Намеренията, с които тръгваше на път, си струваха усилията. Две сестри, каквито и разногласия да ги делят, все ще намерят път една към друга в миг на житейско изпитание. Тежките найлонови торби спряха да се люлеят в мрачната вътрешност на тялото й. Ева напъха най-необходимото в една пътна чанта и написа бележка на Лейф и на Кристофер.

Изобщо не им обясни с каква цел тръгва. Те и без друго нямаше да я разберат. Само им съобщи, че заминава за Стокхолм при сестра си.

Когато стана време да тръгне към гарата, навън заваля благословен есенен дъжд. Извика си такси и излезе с усещането, че повече няма да се върне.