Човек без куче [bg]

Полежа, обърната надясно. Вторачи се в обгръщащия я мрак с надеждата да зърне зачатъци на утрото, което вероятно още се намираше в района на Урал. Докато слушаше неизменно спокойното дишане на Карл-Ерик, Розмари осъзна неумолимостта на фактите. Птиците разпериха криле и отлетяха, ала недвусмисленото им послание остана.

Тя или Карл-Ерик. И толкова. Между балончетата с двете изречения тя зърна „или“, а не „и“. Следователно едното изключваше другото. Сякаш… сякаш абсолютна необходимост налагаше тя да избере един от двата варианта. „Исусе“, помисли си Розмари, преметна крака над ръба на леглото и седна. Защо става така? Нима семейството й вече не е изпило горчивата чаша до дъно?

Розмари изправи гръбнака си. С добре познатата й болка около третия и четвъртия прешлен се появиха и мислите за ежедневните грижи: успокояващ, но и много скучен балсам за душата. Прие го с вяла благодарност, пъхна ръце под мишниците си и се завлече към банята. „Сутрин хората са толкова беззащитни — мина й през ум. — Толкова оголени и уязвими. Къде се е чуло и видяло шейсет и три годишна учителка по ръчен труд да убие съпруга си? Пълен абсурд.“

Е, Розмари преподаваше не само ръчен труд, но и немски, ала този факт не променяше нищо. Постъпката й не изглеждаше по-приемлива. Каква, по дяволите, разлика има дали преподава ръчен труд, или немски?

„Остава само да съкратя своя престой в долината на сълзите“, заключи Розмари Вундерлих Хермансон, включи осветлението, огледа голямото си безинтересно лице и забеляза, че някой му е лепнал усмивка.

„Защо се усмихвам — запита се тя с недоумение. — Няма нищо радостно. През целия си живот не съм се чувствала по-зле, а Карл-Ерик ще се събуди след половин час.“ Как се беше изразил училищният директор? Силно отекваща метална сплав, която… която какво?… която изигра своята роля като резонатор на морала и знанията у подрастващото поколение. Как, за бога, му бе хрумнало подобно нещо? Пълен глупак. Випуск след випуск, поколение след поколение, в продължение на четирийсет години. Внушителен бор в гората на педагогиката.

Да, Флескбергсон нарече Карл-Ерик внушителен бор в гората на педагогиката. Дали не вложи и щипка ирония?

„Едва ли“, помисли си Розмари Вундерлих Хермансон и вкара електрическата четка в дясната си буза. Вера Рагнебьорк, единствената, която освен Розмари преподаваше замиращия немски език в училището в Шумлинге, обичаше да повтаря, че Флескбергсон е опериран от нюх към иронията. Затова с него не можело да се разговаря като с нормален човек. А вероятно именно този недостатък му бил помогнал да се задържи на поста училищен директор повече от трийсет години, или поне според Вера.

Флескбергсон, по-малък от Карл-Ерик само с година, тежеше с четирийсет килограма повече от съпруга на Розмари. Допреди осем години, когато при трагичен инцидент съпругата му Берит почина, след като падна от ски влека в Кицбюел и си счупи врата, двете семейства се виждаха редовно. Играеха бридж, ходеха до Стокхолм на театър. Заедно прекараха катастрофална почивка на остров Крит. Понякога Розмари си спомняше с тъга за Берит, но Флескбергсон никак не й липсваше. Компанията му, де.