Човек без куче [bg]

Ева едва устоя на желанието да слезе от влака в Упсала. В крайна сметка продължи към Стокхолм. Срещу нея в купето седна млада двойка: и двамата късо подстригани, тъмнокоси, с очила, явно студенти. Веднага след като се настаниха, младежите извадиха изпитни конспекти и започнаха да четат, да си мърморят под нос и да подчертават. Докато ги наблюдаваше крадешком, Ева си представи, че са състуденти на Хенрик. Е, неговият семестър реално още не бе започнал, но все пак… Отпусна клепачи и се опита да извика образа на сина си, за да го види през очите си на майка. Ала не стана, както й се искаше. Хенрик се мерна за малко, но после веднага изчезна. Ева отново се помъчи да го повика и той се върна, ала само за една-единствена, мимолетна секунда. Напоследък синът й не се задържаше дълго пред очите й. Непрекъснато й се изплъзваше, бе станал неуловим. „Нима започвам да забравям собственото си дете? — ужаси се Ева. — Защо не останеш още малко при мен, Хенрик? Защо ми изглеждаш реален само разчленен в найлонови торби?“ По тялото й преминаха ледени тръпки и тя осъзна колко по-рано трябваше да предприеме това пътуване. Без съмнение.

Обади се на Лейф по мобилния, но говориха едва половин минута. После обхватът се изгуби. Лейф не звучеше изненадан от решението й; впрочем той много рядко се изненадваше. Увери я, че двамата с Кристофер са добре, и я попита колко ще остане в Стокхолм.

— Няколко дни — отговори тя. Линията прекъсна и Ева не беше сигурна дали съпругът й чу последните й думи.

„Ако иска да разбере, ще ми се обади пак“ — заключи тя.

Влакът имаше престой в Книвста. Неочаквано си спомни, че преди години замества учителка в едно тамошно училище; беше по време на втория — или четвъртия? — й семестър в Медицинската академия. Взе си предварително един изпит и използва свободното време да изкара малко пари. Наеха я да замества учителката по математика и биология. Най-яркият й спомен оттогава, загнездил се в съзнанието й, беше застрашителното множество от враждебни тийнейджъри и усещането, че е оставена на произвола на сили извън нейния контрол. Учебните часове й причиняваха огромно напрежение и след като приключи ангажимента си към училището — ставаше дума за не повече от осем-десет дни, — се почувства залята от вълна на благодарност, задето не бе тръгнала по стъпките на баща си и не беше избрала преподавателската професия.

Тогава все пак беше само двайсет или двайсет и една годишна — едва пет години по-възрастна от най-големите си ученици.

Сама не знаеше защо изведнъж й хрумна, че училището се намира някъде там, в селцето. Класните стаи, където бе преподавала, учителската стая с дървени мебели, протрити кожени канапета и полумъртви, прашасали растения в саксии, учителите или поне по-младите от тях — всичко това продължаваше да съществува и е продължавало да съществува през цялото изминало време, през всичките тези дни и часове, докато тя изцяло бе обсебена от мисълта за семейството и кариерата си… По някаква причина тази мисъл ужаси Ева до краен предел и я накара да изпита срам. Ала тя си представи как слиза от влака, намира училището и влиза вътре; ако успее да намери пътя до класната стая с големия теч на тавана и с неописуемо грозните, плътни зелени завеси, животът й ще тръгне по друг коловоз и тя ще се сдобие с възможността да се върне в средата на осемдесетте, преди двайсет години, в далечната 1985-а, когато месец след като замества, се запозна с Лейф Грунт. Тогава още не бе родила децата си, не бе поела по пътя, който неизбежно щеше да я доведе до кошмарните събития на четирийсетата й годишнина… Ала ако сега скочи от влака и хукне към селцето Книвста, времето ще се завърти около оста си като лентата на Мьобиус и Ева ще се сдобие с шанс да започне живота си отначало и да го насочи в правилната посока, в посока, която няма да доведе до загубата на обичания й син, и той няма да увисне в мрачните й вътрешности, натъпкан в две зелено-бели…