Човек без куче [bg]

— Хермансон ли! — просъска той и забели очи, когато Гунар Барбароти отвори дума за случая. — Нито минута повече! Само ако намериш тяло! Или две! Пренареди си приоритетите или си сменяй работата! Бюро „Изгубени вещи“ се нуждае от попълнения.

— Исках само да попитам дали в мое отсъствие има някакво развитие по случая — уточни Барбароти.

— Станаха достатъчно престъпления, та да се забиеш в почти затв… затворен случай! Пожари в две училища, четири неразкрити изнасилвания, осем поб… побоя, обир на градински център и убийство на младеж със стик за голф!

— Благодаря за информацията. Разбрах.

„Защо му е на някого да ограбва градински център? — запита се наум Барбароти, докато слизаше с асансьора. — Нима парите в банките са свършили? Осем месеца не са ли твърде кратък период за прекратяване на разследване по случай с изчезването на двама души?“

Но случаят „Хермансон-Грунт“ се беше закучил здраво. Барбароти предпочете да си купи канелена кифличка вместо сладкиш от ронливо тесто с марципанов пълнеж и почти веднага съжали за избора си. След дълго мислене — за случая, не за кифличката, която незнайно как се вклини в потока на съзнанието му, — Барбароти стигна до извода (вентилацията в столовата май не работеше, защото въздухът беше нажежен като в сауна), че изчезването на двамата мъже напомня неразгадаема главоблъсканица. В прогимназията Барбароти имаше учител, който обожаваше да задава на учениците гатанки — обикновено в петък следобед, за да имат на разположение събота и неделя за размисъл. Доколкото си спомняше Гунар, никой никога не успя да намери решение на тези остроумни задачи и всеки понеделник учителят — май се казваше Клевефел — поднасяше на учениците изключително елегантно обяснение за отговора на поставения ребус. Учениците, естествено, невинаги успяваха да схванат идеята.

Сега Барбароти се бе изправил пред подобна главоблъсканица: двама души — вуйчо и племенник — се събират заедно с роднини няколко дни преди Коледа, за да отпразнуват рожден ден. През първата нощ от престоя им изчезва вуйчото. А през втората — племенникът. Обяснете!

„Дявол да го вземе — изруга наум Барбароти, избърса потта от челото си и отхапа от канелената кифличка. — Асюнандер е прав. Няма никакъв смисъл да губим още време в опити да разнищим този случай. Досега не съм участвал в разследване, в което да са вложени толкова много усилия, без да дадат резултат. Какво… Какво скърца така между зъбите ми? Нищо чудно в тестото да има пластмаса.“