Човек без куче [bg]

— Да разбирам ли, че вече не работите по случая на Хенрик? — попита Ева. — А просто чакате?

— Категорично не — увери я инспектор Барбароти. — Разследването продължава.

Ева му благодари и затвори. Постоя малко, загледана през прозореца. Ливадата пред къщата се нуждаеше от косене. Кристофер бе обещал да се заеме, но нещо възникна и му попречи. При Кристофер винаги възниква нещо. Все едно. Къщата им гледаше към горичка. Ева си спомняше, че като съвсем малък — две-тригодишен — Хенрик се страхуваше от дърветата и от тъмнината в гората. Този спомен изплува изневиделица в съзнанието й. Изобщо не беше показателен: смелчагата Хенрик не се боеше от нищо. Страхливкото беше Кристофер. Найлоновите торби й тежаха и й причиняваха ужасна болка, ала тя не можеше да стои повече. Добрата майка не стои безучастно в очакване на изгубения си син, а грабва свещ или фенер и тръгва да го търси.

Да го търси, но къде? Накъде да поеме Ева Хермансон Грунт?

Към Шумлинге? Да, това би било най-естествено, ако все още родителите й живееха там. Те обаче напуснаха града. От 1 март Карл-Ерик и Розмари се преместиха в Испания. В есента на своя живот двамата решиха да загърбят миналото и да започнат отначало. Розмари изпращаше картички, а Карл-Ерик се обаждаше на дъщеря си веднъж седмично. Слънцето греело непрекъснато, а те седели на терасата, гледали скалите и ивицата море, пиели сладко вино от Малага с лед… Да, двамата се бяха впуснали в съвсем различно съществуване.

— Ако не се беше случило това с Хенрик и Роберт, щяхме да сме в рая — каза Карл-Ерик.

Ева не успя да разбере дали и майка й споделя същото мнение, ала всъщност не я вълнуваше особено. Майка й и баща й седяха на слънце, наливаха се с вино и се опитваха да забравят децата си, Шумлинге и някогашния си живот. Ето това се бе случило. Нещата бяха взели доста неочакван обрат. Кой би предположил допреди година, че семейство Хермансон ще изглежда така? През миналия август всичко си беше нормално, а сега… сега? „Животът е толкова непостоянен. Не знаем какво ще ни сполети през утрешния ден. Или през следващата година. Децата ни са крехки като яйца. Паднат ли от хладилника, строшават се.“ Не, Ева не можеше да се върне в Шумлинге, за да продължи да рови из тази история. Нямаше никакъв смисъл. И все пак искаше да пресъздаде атмосферата в навечерието на юбилея, когато семейството още бе едно цяло. „Защото ако е вярно, че всичко е свързано, ако в живота наистина съществува причинно-следствена връзка, значи, ключът към случилото се по-късно — каквото и да е то — е бил видим още през първата вечер в Шумлинге. И през втората, разбира се. Роберт го нямаше, но Хенрик още се намираше в къщата. Навярно из въздуха се е носело нещо особено, нещо ясно доловимо за онзи, който е имал представа какви вълнения, мисли и мотиви витаят из къщата през онези черни декемврийски дни. Всеки по-наблюдателен човек би се досетил какво става… Или пък не? Как са стояли нещата тогава? Дали Хенрик не е знаел още на път за Шумлинге, че ще излиза през нощта? А Роберт? Нима са кроили планове предварително? Дали има връзка? Коя е всъщност Йени? Полицаите така и не откриха такова момиче. Дали е само измислица? Защо Хенрик ще си я измисля? Какво е криел Хенрик от мен?“ Ева усещаше, че синът й е запазил в тайна някои аспекти от живота си. Питаше какво ли е преживял Хенрик през първия семестър в Упсала. За всичко това непременно…