Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
— Е?
— И ти знаеш. Западняците щяха да влязат тук преди да се опомним — нямахме годни за заклинания магове, армията ни отстъпваше безредно, всички се вцепениха от ужас. Но сега сме възстановили силите си, бойният дух е по-висок, макар че всички са си уплашени както преди, струва ми се. Поне ще им дадем добър урок.
Барас съжали, че е прекъснал размишленията на Кард. Старият войник може би си припомняше живота, защото предчувстваше, че не му остава много. А съмненията, които изрази, само показваха, че му стига здрав разум да търси по-добро решение, докато времето не изтече и не се наложи да признае, че такова просто няма. Елфът реши да не се заседява, но все пак бе дошъл и по работа.
— Впрочем защо дойде? — сети се и Кард.
— Събрахме се в залата на Съвета и решихме да започнем призоваването скоро. Може би Хейла няма да ни се яви веднага, а после трябва да се спогодим с него за премахването на Покрова. Трудно е да обещаем, че ще изчезне точно един час преди разсъмване, но едва ли ще е много по-късно. Не е зле да подготвиш маговете, които ще се заемат с подвижната кула.
— Ще събудя и войниците. — Кард стисна ръката на Барас силно и уверено. — Желая ви късмет.
— Ще се видим горе рано сутринта — кимна елфът към покрива. — Дано боговете са с нас.
— Ако не са, скоро ние ще бъдем с тях.
— Ама че черен хумор! — ухили се елфът.
— Но правдив.
Барас закрачи към Сърцето на Кулата.
Гарваните спряха за почивка в подножието на малко възвишение, което ги пазеше от вятъра. Над тях прошумоляваха храсталаци, от двете им страни се простираха потоци, блата, мочурища и бурени.
Вървяха и по тъмно, докато Дензър не напомни, че Ериан се нуждае от отдих. Тя си мълчеше, но лицето й издаваше умора още от следобеда и макар че уж се подразни от проявата на внимание, заспа с доволна усмивка.
Щом запали печката, Уил се отдалечи от бивака с Троун. Забавиха се дълго и когато се върнаха, дребосъкът стискаше устни, а върколакът легна встрани от спътниците си с мрачно дори за вълчата му муцуна изражение.
Дензър остана да бди пръв, смени го Незнайния, а после дойде ред на Хирад. Облягаше се на склона, оглеждаше спящите и се взираше натам, откъдето дойдоха.
Тюхкаше се мислено, че не им провървя да се сдобият поне с два коня, за да не мъкнат багажа по дългия път, а и да яздят поред и да им олеква на подбитите крака. Още по-смутно му беше на душата, защото колкото и малко да разбра за Покрова на демоните, поне се увери, че няма как да минат през проклетията. Откри, че очаква с нетърпение следващия зов на Ша-Каан. Дано могъщият дракон бе измислил как да се промъкнат.
Завъртя глава, за да прогони прозявката. До зазоряване оставаха около два часа. Стана да си напълни чашата от котлето. Запасите им от кафе се изчерпваха бързо и варваринът сбърчи нос — скоро щяха да сърбат билковите отвари на Илкар. Понечи да седне на мястото си, но ръмжене го накара да се извърти, по ръкавицата му плисна кафе. Троун бе приклекнал на задни лапи, впил в него студения зъл поглед на жълтите си очи. Хирад се усмихна насила.
— Ей, това съм аз, не ме ли помниш?
Но Троун още ръмжеше настръхнал. Отмести се назад. До него Уил се размърда.
— Какво става? — попита замаяно.
— Не знам. Той…
Вълкът изджафка и скочи нанякъде в мрака, а болката скова Хирад. Кратка и силна, тя смрази сетивата му и го повали на колене, а кафето от чашата попи в пръстта.
— Хирад, чуй ме.
Варваринът нямаше представа защо този път гласът на Ша-Каан в главата му звучеше отблизо и беше различен — не толкова могъщ и властен, някак страдалчески.
— Чувам те, Ша-Каан.
— Трябва да отворя портала, за да ме чуят всички Гарвани. На безопасно място ли сте? Ритмите на тялото ти и твоите отличителни белези показват, че си в покой.
— Да, Велики Каан.
Малко по-надолу по склона трепна ярка линия и очерта правоъгълник, завършващ десетина стъпки над земята и широк към седем стъпки. Целият беше череп, но около него всичко си остана същото.
Хирад се изправи и огледа бивака. Уил се блещеше към светлината, другите се надигаха, сепнати незнайно от какво, но разтревожени.
— Не се плаши, Уил, това е Ша-Каан.
— Всичко е наред, аз съм си добре — Смъкна треперливо Уил. — Как тъй Ша-Каан?!
— Ами не мога да ти обясня, но се е пренесъл от неговото измерение към нашето, за да поприказваме.
Очите на варварина се извиха сами към правоъгълника. В него се мярнаха златисти искри като чудата виелица, която се измести наляво и откри осветен от факли коридор към малка празна стая, която Хирад помнеше.
— Това пък какво е? — промърмори Уил.