Мрак по пладне

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат първата заповед, а после да видят какво ще им донесе този ден. Цялата Школа бе притихнала неспокойно. Нямаше мъж, жена или дете, които да не знаят отредената им роля.

Кард бе организирал не само групи от войници и магове, а възложи на всеки от цивилните някаква задача. Трябваше да носят на войниците всичко необходимо — от стрели до хляб, да запушват пробиви и да укрепват стените, да отнасят ранените и да се грижат за тях, да гасят пожари.

От своя страна Керела нареди на всички магове да му се подчиняват, докато не стане ясно дали битката клони към победа или поражение. Ако разгромът се окажеше неминуем, от всички незаети със задачата да потопят Сърцето в земята се очакваше да умрат, докато ги бранят, за да им дадат време. И докато останалите в Школата спяха преди сражението, Барас заръча на Ендор и Селдейн да пренесат стотици от най-скъпоценните текстове в Сърцето или около него. Преди премахването на Покрова то заприлича повече на склад, а не на средоточие на магията в Джулаца.

Елфът огледа оскъдно обзаведената стая. Завивките на нара не бяха отметнати. По бюрото бяха натрупани схеми, пергаменти и пера, по другия стол — книги и дневници. Кард ги премести, щом видя стария си приятел.

— Седни, ти също имаш нужда от отдих. Напуканите му устни помръднаха в усмивка. Наскоро избръснатото му лице лъщеше от пот в затоплената стая.

— Сигурен ли си, че така е най-добре? — кимна пълководецът към Покрова. — Отново да се впускаме в битка…

— Има ли друг начин?

— Можехме да усмирим хората и да преживеем някак зад стените още… — дръпна изписан лист от купчината — … сто и седемнадесет дни. Ако се примирявахме с оскъдните дажби и внимавахме какво правим с отпадъците.

— А после?

Кард пак се подсмихна и вдигна рамене.

— Светът щеше да се завърти много пъти дотогава. Може би щяха да ни отърват от обсадата.

— А на Сенедай щяха да му свършат пленниците, които да принася в жертва, затова пък купчината гниещи трупове щеше да стане по-висока от стените. За какво ни е да го обсъждаме отново?

Усмивката на Кард изчезна, той тръсна глава. — О, не е нужно. Май се надявах, че си дошъл да предложиш друго решение, което няма да причини смъртта на повечето хора около нас утре, вдругиден и в следващите дни.

— Не съм предполагал, че си позволяваш съмнения.

— Не си ги позволявам, както ти е известно. Само че… Де да знам, имах големи надежди, когато Покровът ни защити.

— Иска ли ти се да не бяхме постъпвали така? — попита Барас.

— Не, не, дори снощи… или беше миналата нощ… Както и да е, лежах тук и умувах какво щеше да ни сполети, ако не бяхте спуснали Покрова.