Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
Мислите му пронизваха съзнанието: аз съм по-силен от нея. Знаеше, че трябва да се овладее, преди да е направил нещо, за което да съжалява.
Изражението върху лицето му трябва да я беше предупредило, че му е омръзнало. Тя се отдръпна, а усмивката, която трябваше да го заслепи, му помогна да възвърне в някаква степен контрола над чувствата си.
— Казах ти, че съм се обрекла на безбрачие, Пол.
— Как ли пък не.
— Истина е. Харесвам мъжете, но нищо повече. Предпочитам свободата пред страстта.
— Какво трябва да означава това?
— Не мисля, че ще разбереш.
— Претенциозни дрънканици на евтина мръсница — каза Пол.
Тя прехапа устни, поглеждайки го учудено.
— Куентин де Биърс.
— Ох. Това ли било? — Гледаше го спокойно и ведро без следа от изненада. Притежаваше дяволско хладнокръвие. — Имам нужда от една цигара. Хайде, Пол, не ставай дете. Можеш да си тръгнеш или пък остани. Избирай.
Седяха на двора, тя приготвяше мартини, умело и грациозно, както предния път, но представлението не го развълнува, а вкусът му се стори същия, както преди да я срещне — като препарат за химическо чистене. Ким запали къса пура, издухвайки дима със замислено лице.
Липсата на реакция от нейна страна и растящото му любопитство го поохладиха. Ако намерението й беше да го цивилизова, беше успяла. Свещите горяха. Нощта беше безлунна, но изпълнена със звезди. От дървените въглища на грила лъхаше лека топлина.
— Ти ме заблуди. Излъга ме, че си сама, излъга ме за твоето изкуство.
— Имаш ли дори бегла представа колко е трудно да се пробие в света на изкуството, Пол. Особено за жена без препоръки и връзки. Почти невъзможно. Но аз опитвам. Аз съм много добра художничка, Пол. Зная го. Един ден ще бъда известна.
— Продала ли си някога нещо? Дори една картина?
— На Куентин. На теб. Как разбра за Куентин?
— Работя за защитата на Джейсън де Биърс.
— О, разбира се. Би трябвало да има следовател.
— Как ще ми обясниш всички онези глупости за галериите или за колекционерите в Сингапур? Аз проверих. Никой от агентите, с които говорих, не е чувал за теб.
Ким се усмихна, топло и ясно:
— Представих ти историята така, както ми я представи на мен Куентин.
— За какво говориш?
— Срещнах Куентин преди четири години, когато дойдох в Тахо. Тогава живеех в неугледно бунгало, с развален водопровод и лошо осветление. Непрекъснато рисувах. Запознахме се в един зимен ден на панаира на изкуствата в Тахо Сити. Той похвали картините ми и ме покани на вечеря.
— Какво намерихте един в друг?
— Куентин беше самотен. Нуждаеше се от компанията на жена, с която да може да говори. Моите мотиви бяха ясни — бях останала с тридесет и пет долара.
— И стана негова метреса.
— Метреса. — Тя се замисли. — След смъртта на жена си Куентин наистина си е търсил метреса, но не е открил. Харесваше младите жени, но те се интересували само от парите му и не умеели да се грижат за него. Проблемът е, че професията „метреса“ вече не съществува. Куентин е търсил някакъв анахронизъм.
— Открил е теб.
— Той ме опозна. Реши, че компанията ми му харесва, а и виждаше, че съм без пукната пара. Искаше му се да ми дава пари, но се страхуваше да не ме обиди, като ми предложи да ме издържа в замяна на изключителната ми компания. Следващия път, когато се върна от Сингапур, ми каза, че бил взел няколко мои картини със себе си. Каза, че познавал някакъв собственик на галерия, даде ми някакви фалшиви разписки за картините, които уж били продадени на богат китайски колекционер. Даде ми парите. Аз бях много благодарна… — Тя се засмя със своя специфичен дрезгав смях и дворът се изпълни с веселие. — Бях получила твърде добра цена. Това продължи около две години. Един ден ми позвъни един „колекционер“ — местният боклукчия, забавно нали? Видял картините ми на сметището на Кеунтин, но решил, че вероятно е станала някаква грешка. Името ми било изписано в ъглите и той ме намерил в телефонния указател. Милото старо копеле не е знаело какво да прави с картините ми и просто ги е изхвърлило.
— Това друга история ли е, Ким? Защото…
— Истинската. Кълна се. Всяка дума. И така трябваше да реша какво да правя. Куентин беше свиня, но пък аз бях свикнала да живея приятно. Просто не можех да му кажа, че зная всичко и се отказвам от парите му, а и той не заслужаваше да се отърве толкова лесно. Никога не му казах за обаждането. Той продължаваше да ми дава пари, а аз засипвах „сингапурския си агент“ с картини. Правех си доста шеги с тях. Пръсках бои върху големи платна, всеки път в различни тонове, хвърлях отгоре пръст, клечки, листа, изобщо всичко, което можех да намеря през съответния ден в градината. После ги размазвах с метлата и казвах на Куентин, че работя върху една серия, която нарекох, „Вариации на синхронността“ „Създаването“ на всяка „вариация“ продължаваше около пет минути. Той играеше своята игра — аз моята. Между другото продължавах да рисувам сериозно и се опитвах да пробия на пазара в Сан Франциско. И двамата бяхме доволни.