Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
— Признанието е хубаво нещо. Но аз ще продължа, със или без него.
Тя гледаше през него, някъде към кактусите, с крака, удобно свити върху стола и кристална чаша пред себе си. На слабата мъждукаща светлина изглеждаше като еталон за жена — цялостна и загадъчна в своята завършеност. Пол разбираше само едно: тя не би допуснала нито него, нито който и да е друг мъж до единственото, което според него имаше значение.
— Не искам да те разочаровам, но не мисля, че мога да си те позволя. Нещо ми подсказва, че ще се оправиш. Продай Милър.
— Не бих си го и помислила. Хайде, Пол, за не повече от две години.
— Нищо не мога да направя.
— Жалко — каза тя.
— Милър може да ти послужи за пример. Напомняш ми за него. Дълго време е бил издържан от Анаис Нин.
— Точно така. Вероятно без нейната помощ едва ли е щял да публикува някога.
— Но той е оценявал това. Обичал я е и я е чукал. Ти не го оценяваш.
— Наистина ли? Мислех, че харесваш мен и моето изкуство.
— Просто се опитвам да ти смъкна гащите.
Тя се изсмя нервно. Изглежда, той не можеше да я засегне.
— Ти явно мислиш с фалоса си, Пол — каза Ким и допи питието си.
— Всъщност съм частното ченге, носещо призовка — отговори той. — На единадесети септември в съда. Не съм сигурен дали ще те извикат като свидетел, но е по-добре да си подготвена. Тя пое призовката и прочете ясно отпечатаното съдебно известие с интерес.
— Повярвай ми, не съм убила Куентин. Нямам алиби естествено…
— Естествено. В случая „Де Биърс“ никой няма алиби. Добре дошла в отбора.
— За теб трябва да е твърде странно, че съм едновременно свидетел в случая с Ана и толкова близо до Куентин. Това трябва да е пример за синхронизация — вариация на синхронността. Може би тази претенциозна фраза все пак има някакъв смисъл.
„Което не бих могъл да кажа за картините ти“, мислеше си Пол. Той стана. Чувстваше се като пребит.
— Благодаря за вечерята.
— Не спирай да идваш. Поне за известно време.
— Само че ще спра. Наистина. Ти си заета. А и не можеш да ми дадеш онова, което искам.
— Какво всъщност искаш, Пол?
— Нещо истинско. Искам да бъда обичан. Това искам. Не ме изпращай.
— Надявам се да намериш това, което търсиш.
Пол поклати глава:
— А аз се надявам заради теб, че следващият, който ще почука на вратата ти, ще се е наял здравата и ще е с измръзнали топки.
Докато караше към шосето, се обърна и погледна белите стени на къщата. През всичките тези години, в които разпитваше хората и се ровеше в живота им, той беше срещал малцина, които да не може да разбере. За него Ким беше непроницаема. Беше свързана и с двата случая, но той не мислеше, че е убила някого. Тя беше откровена с него, но колкото повече говореше, толкова по-малко я разбираше.
Лъжеше ли, беше ли фалшива? Беше ли свързана по някакъв начин със смъртта в семейство Де Биърс? Вече не беше сигурен, но сега поне знаеше едно, че тя не е за него. Той искаше да бъде обичан — толкова просто и естествено желание. След два развода и дузина връзки все още не беше открил онова, което търсеше. Беше спотаил надълбоко мъката си, там, където рядко се осмеляваше да достига и където се спотайваха най-съкровените му чувства.
Върна се в „Сийзърс“ към десет, облече спортен екип и слезе във фитнес салона. Четиридесет и пет минути по-късно краката му отмаляха, болното му рамо прещракваше, гърбът го заболя и той се върна в стаята си. Тренировката беше възвърнала обичайната му жизненост, разсейвайки мъката. „Когато се съмняваш, просто поиграваш“ — помисли си той. Римата му напомни за Ал Баруки и навика му да се изразява в рими.
Влезе в банята, хвърли шортите в коша за пране, пусна душа и се отпусна под горещата струя. Все още не можеше да си изясни ролята на Ким и в двата случая.
Нямаше в какво да я подозира. Единствената й връзка със смъртта на Ана Мийд беше като очевидец. А ако историята за Куентин беше вярна, със смъртта му тя беше изгубила кокошката със златните яйца. И нещо по-важно, тя имаше една-единствена страст в живота си — да се утвърди като художник. Нищо друго не я интересуваше, нямаше чувства и това я бе направило цинична. Донякъде й се възхищаваше, защото тя знаеше какво иска и се стремеше да го постигне, но амбицията й изглеждаше обречена. Колко велики художнички имаше? Мари Касат? О’Кийф? Фрида Кало? Не можеше да се сети за други. Какъв шанс имаше Ким? Почти никакъв. Той сапуниса и изплакна косата си. Нямаше късмета да се е родил четиридесет години по-рано, когато жените изобщо не са надигали глава, за да сервират някоя не особено приятна изненада.